Фло му подаде една папка — видях, че е личното ми досие — и той й каза да не го свързва с никого по телефона. После ме въведе в кабинета си. Нямах представа какво иска от мен, така че гузното ми съзнание се лашкаше от едната крайност в другата. Все пак се намирах не къде да е, а в кабинета на шефа на компанията, в която бях внедрен да шпионирам. Бях внимавал досега наистина, но имаше и няколко дребни грешки.
Но дали нещата бяха стигнали до разобличаването ми? Обикновено не шефът на една компания размахва секирата — за това винаги си има хора. Както и да е, любопитството ми бе възбудено и не можех да не си задавам въпроси. Бях страшно неспокоен и се опасявах, че ми личи.
Той отвори малък маскиран като шкафче хладилник и ми подаде бутилка „Акуафина“. Седна зад бюрото си и се облегна на високия си кожен стол. Отпуснах се на единия от двата стола срещу него. Огледах се, видях фотографията на семпло изглеждаща жена — вероятно съпругата му, понеже изглеждаше горе-долу на неговата възраст. Беше белокоса, обикновена, много сбръчкана (Мордън веднъж я бе нарекъл „шар пей“), с перлена огърлица в три реда, стил „Барбара Буш“, сложена, предполагам, за да скрие двойната й гуша. Запитах се дали Уайът, изгарян от вътрешна завист по отношение на Джок Годард, има някаква представа при кого се прибира всяка нощ неговият съперник. Защото Уайът сменяше или въртеше кучките си през две нощи и те до една имаха цици като за централните страници на модно списание — това бе задължително изискване в трудовата им характеристика.
Една от полиците бе запълнена с малки модели на коли, предимно кабриолети с големи стабилизатори и аеродинамични форми, сред тях няколко стари цистерни за мляко „Дивко“. Всичките бяха модели от 40-те и 50-те — несъмнено периода, когато Джок е бил хлапе или най-много младеж.
Той проследи погледа ми и ме попита:
— Ти какво караш?
— Какво карам? — За момент не бях сигурен, че го разбирам правилно. — А-а… Ауди А6…
— Ауди? — повтори той, сякаш бях изрекъл дума на чужд език. Окей, може би точно така си и беше. — Харесваш ли я?
— Ами… става.
— Не знам защо си представях, че караш 911 или поне бокстер48 или нещо подобно. Човек като теб…
— Е, не съм голям маниак — отговорих. Отговорът ми беше премерено двусмислен, признавам. Съветничката на Уайът Джудит Болтън бе посветила част от подготовката ми, за да ме образова в колите, така че да мога по-лесно да се впиша в корпоративната култура на „Трайон“. Все пак инстинктите ми казваха да не се опитвам да се правя на разбиращ в разговор на четири очи. По-добре беше да заобиколя по някакъв начин цялата тази тема.
— Мислех, че всички служители на „Трайон“ си падат по колите — отбеляза Годард. Виждах, че не подмята тази фраза случайно. Просто опитваше по свой начин да иронизира робското поведение на хората си. Това ми допадна.
— По-амбициозните със сигурност. — Усмихнах се.
— Както, предполагам, си подразбрал, колите са единствената ми екстравагантна прищявка и за това си има обяснение. Едно време, през седемдесетте, след като „Трайон“ стана публична компания и изведнъж започнах да печеля повече, отколкото имах представа как да харча, един ден отидох и си купих яхта… осемнайсетметрова! Бях страшно доволен, докато не видях в пристанището двайсет и един метрова. Цели три проклети метра по-дълга от моята! Нещо ме убоде в сърцето… надявам се, разбираш. Състезателният ми инстинкт автоматично сработи и… да, знам, знам, знам — детинско беше… но какво да направя, след като чувствах, че трябва да имам по-голяма яхта. Знаеш ли какво направих?
— Купили сте я — направих най-естественото предположение.
— Не, нищо подобно. Можех да си взема без никакъв проблем по-голямата яхта, но вече бях осъзнал, че винаги ще се намери глупак, който да има по-голяма от моята. И тогава кой щеше да е глупакът? Аз естествено. По този начин не може да се печели. — Кимнах в знак на съгласие. — Така че… продадох проклетата яхта. Без двоумения — още на следващия ден. Единственото нещо, което я държеше на вода, бе фибростъклото и… ревността. — Той се позасмя на себе си. — Ето, това обяснява малкия ми кабинет. Реших, че кабинетът на боса трябва да е същият като на другите мениджъри, така поне няма да има повод да си завиждаме за кабинетите в компанията. Иначе хората винаги ще се бленуват за по-големия кабинет, вместо да фокусират енергията си върху нещо по-полезно. Та значи, Илайджа, ти си нов при нас?