За малкия Грьонуй приютът на мадам Гайар бе истинска благодат. Вероятно той не би оцелял никъде другаде. Ала тук, при тази жена с бедна душевност, момчето процъфтяваше. Бе жилав по природа. Такъв като него, надживял собственото си раждане в сметта, лесно не се затриваше от белия свят. Дни наред можеше да яде воднисти супи, изкарваше с най-разреденото мляко, понасяше най-гнилия зеленчук и най-разваленото месо. В детството си прекара и дребна шарка, и дизентерия, и лещенка, и холера, оцеля след падане в дълбокия шест метра кладенец, както и след попарване на гърдите с вряла вода. Наистина, останаха белези, кратери, струпеи. Окуця с единия крак и започна да го влачи, но всеки път оставаше жив. Беше устойчив като резистентна бактерия, невзискателен като кърлеж, спотаил се на дърво и преживяващ от капчица кръв, плячкосана преди години. За тялото си имаше минимална нужда от храна и дрехи. За душата си нямаше нужда от нищо. Закрила, подкрепа, нежност, обич — или както се наричат всички тези неща, от които детето уж имало нужда — бяха ненужни за детето Грьонуй. Нещо повече: струва ми се, че още отначало самият той ги бе превърнал в излишни за себе си с цел да оцелее. Плачът след раждането му, плачът изпод тезгяха, с който напомни за себе си и изпрати майка си на гилотината, не бе инстинктивен плач за съчувствие и любов. Това бе претеглен, почти можем да кажем — зряло претеглен плач, с който новороденото се бе обявило против любовта и все пак за живота. При дадените обстоятелства той, животът, бе възможен само без нея, любовта, и ако детето бе поискало и двете неща, несъмнено щеше да загине бързо. Ако все пак тогава бе избрало предоставената му втора възможност: да мълчи и да тръгне по краткия път от раждането до смъртта, без да използва заобиколката през живота, то би спестило на света — а и на себе си — куп нещастия. Ала за да се оттеглиш скромно от живота, ти е необходима поне минимална доза приветливост, а такава Грьонуй не притежаваше. По рождение си беше грозилище. Обяви се за живота от твърдоглавие и чиста злоба.
Естествено, той не взе решението така, както възрастният взема решение, защото, за да избере една от няколкото възможности, възрастният използува и разум, и опит. Грьонуй реши въпроса вегетативно: колкото хвърленото зърно фасул може да реши дали да покълне, или не.
Или пък като оня кърлеж на дървото, комуто животът не предлага нищо друго освен едно безкрайно зимуване. Отвратителното кърлежче, което свива на топче оловно-сиво-то си телце, за да заеме в природата възможно най-малко място; което има гладка, но дебела кожица, за да не излъчва от себе си нищо, за да не издиша нищо. Кърлежът, който нарочно се свива на невзрачна топчица, за да не го забележи никой и да не го смачка. Сляп, глух и ням, свит в себе си, самотният кърлеж се спотайва на своето дърво и само души, с години души, на левги надушва кръвта на скитащите животни, които никога не ще стигне със собствени сили. Кърлежът би могъл да се спусне от дървото. Би могъл да падне в горската шума, да попълзи с шестте си крачета няколко милиметра, да се свре под някое листо и там да умре — и сам Господ няма да знае кой би жалил за него. Ала кърлежът — упорит, опак и противен — си остава на дървото, продължава да живее и да чака. Да чака, докато чистата случайност не изпрати направо под клонака капката кръв в образа на някое животно. И тогава паразитът се отказва от въздържанието, спуска се и пада, вкопчва се, дълбае и се впива в чуждата плът…
Ей такъв кърлеж бе и детето Грьонуй. Свито в черупката си, то изчакваше по-добри времена. На света не даваше нищо освен изпражненията си, ни усмивка, ни вик, ни блясък в очите, нито дори някаква собствена миризма. Всяка друга жена би отблъснала това чудовищно отроче. Но не и мадам Гайар. Та нали тя не можеше да помирише, че то не мирише, а и не очакваше някакъв душевен порив от негова страна, защото собствената й душа бе запечатана като с восък.