Във фоайетата на големите хотели мъже с пронизващи очи си шепнат — правят сделки за внос и износ на жизненоважни продукти, а един американец в бара на „Джордж V“ казва на бизнес партньорите си: „Не обичам да се самоизтъквам, но трябва да заявя, че съм много вътре в индустрията с тютюн «Вирджиния».“
Оркестрите, съставени изцяло от момичета, настройват инструментите си за следобедните валсови програми в просторните, празни кафенета по булевард „Клиши“, а в bals musettes млади продавачки танцуват с чиновници под изрисуваните образи на главорези и апаши. Хиляди хора са се събрали да наблюдават колоездачното състезание на Порт Сен-Клод и всички отиват в Дювил за края на седмицата.
Фонтаните на Рон-Поан подскачат и хвърлят ефирен шлейф от пръски по обграждащите ги цветни лехи, а Нотр Дам е осветен обилно и изглежда нереално лек на каменния си остров, и улиците са пусти, и движението е пренатоварено, и ти седиш и кроиш планове за този безкраен, всесезонен, идеален ден, прекаран с твоето идеално момиче в града, който е Йерусалимът на толкова много странни поклонения и столицата на носталгията, града, който не можеш да напуснеш, без да изпиташ лекото, остро усещане за изгнание.
Седиш на земя, която е била наета от общината за 4000 франка квадратния метър годишно и се сещаш за слуха, че правителството се готви, във връзка със своя типично индиректен и тактичен опит да ограничи алкохолизма, да вдигне цените на тротоарите си, за да направи пиенето по-рядко занимание за парижани или поне по-скъпо. В момента пиеш „Чинцано“, защото джинът е прекалено скъп, а за бренди е твърде рано. Зад гърба ти на стената виси пожълтяло копие от закона за ограничаване на публичното пиянство. Законът е приет по време на Първата световна война, но е все още в сила и се възхищаваш от хората, които могат да се тревожат за такива неща, когато германците са само на няколко километра от града ти и пускат гранати в него всеки 20 минути с далекобойното си оръдие, което галено наричат Голямата Берта и което е насочено право към Париж от гората Сен-Гобен, на 82 мили разстояние.
Поглеждаш над стъкления ръб на чашата си и прочиташ, че на всеки, който е заловен за първи път в състояние на видимо пиянство по улиците, пътищата, кафенетата, кабаретата или на друго публично място, може да бъде наложена глоба от един до пет франка, което по настоящия курс е някъде между четвърт цент и едно пени. Но ако случайно те хванат в същото състояние втори път, последиците, според обявеното, обещават да бъдат много сериозни: за две години те лишават от правото да гласуваш, да бъдеш съдебен заседател или администратор в правителството и да служиш в армията и на всичкото отгоре си лишен, според дребния шрифт, от родителски права над децата и наследниците си.
Отпиваш трезво от питието си и се взираш в потока минувачи, като очакваш всеки момент да зърнеш русата американска глава, която при всички случаи ще изглежда леко простовата и импровизирана на фона на умело подредените, къси прически на парижанките по булеварда.
Момичето, което обичаш все още не е пристигнало, затова притваряш очи и си представяш началните стъпки от обиколката.
Най-напред трябва да има общ, птичи поглед върху целия град, а няма по-подходящо място за това от върха на Айфеловата кула. Оттам можеш да видиш как градът се разпростира в прегръдките на криволичещата си река, как се разлива в сребърна мъгла по облите опасващи го хълмове и централната равнина. Оттам се виждат домовете, магазините, гробищата и местата за поклонения на три милиона души, вижда се върхът на Монмартр, където едно време се е издигал храмът на Меркурий, в който Сен Денис е бил обезглавен. Можеш да проследиш извивките на реката и да видиш къде притоците се присъединяват към нея, и да видиш Марн, и можеш да разкажеш на момичето си как преди векове скандинавците са плавали по същата тази река с тесните си дървени лодки, жизнерадостно съсичайки по пътя фермерите и обитателите на града с брадвичките си, както е бил обичая на пътуващите по онова време.