През зимата в Париж по-често се срутват сгради, самолетите летят по-ниско, хеликоптерите накъсват въздуха по пътя си към и от Брюксел, а мотоциклетите ти опъват нервите с вечното си машинно кашляне. На thes dansants в огромните зали повечето двойки грациозно се въртят под музика, композирана от момичета, които чакат да бъдат измамени от мъжете и за които човек знае, че няма да бъдат удовлетворени дори в това свое скромно желание. Вечерно време, в ресторантите, навсякъде се сблъскваш с картини на скучна съпружеска вярност, отдавна женени двойки се хранят с нехигиеничните си кучета на трапезата между тях, като от време на време подхвърлят по някоя дума на животното и почти никога не се обръщат един към друг. Трудно е да се открие какво наричат парижаните les vrais couples d’aout. Истинските августовски двойки обикновено се състоят от мъж, чиято жена е на море с децата и хубаво момиче, което вероятно е в Париж през август, защото е модел за есенните колекции. Разликата между обичайните зимни двойки и les vrais couples d’aout е, че последните внасят оживление в помещението, защото те са се търсили, те вечерят заедно доброволно, те се наслаждават на компанията си и имат страшно много неща да си кажат.
Замисляш се за всички литературни награди, които се връчват в Париж, средно по една на ден, което прави около деветдесет за цялата зима и вместо да споделиш удовлетворението на тези, чиито достойнства са възнаградени, теб те боли от огорчението на десетте хиляди писатели в града, които този сезон не са спечелили нито една награда и чиито книги не стоят на витрината на никоя книжарница този следобед.
Потръпваш пред жестокостта на града и се сещаш за разказаната снощи история за красивата жена на трийсет, чието лице преди се появявало непрекъснато по кориците на всички списания, а сега не може да си намери работа като модел дори при най-лишения от амбиции редактор.
— С нея е свършено — каза весело небрежният глас. — Тя просто прекали. Винаги така става в този град. Ако те знаят по име, няма и да те погледнат.
През зимата ти дожалява дори за фотографите-репортери, навлечени, духащи на премръзналите си пръсти в непрестанните си бдения край вратите на големите хотели, от които филмови звезди или гостуващи сановници могат да се появят евентуално навреме за последното издание. По-късно, когато на репортерите им нареждат да отидат на Левия бряг, за да отразят студентските вълнения, на теб ти дожалява за тях дори още повече, докато полицаите ги удрят с палки по главите и им чупят скъпите фотоапарати, защото ченгетата по цял свят се смятат за добродушни семейни мъже и не са склонни да им се правят лесни за идентифициране снимки, които ги показват в печата как халосват по тила разни млади жени.
Разпростри симпатиите си и над собствениците на известни стари ресторанти, където никой преди не е изяждал обяда си за по-малко от три часа и които сега се подчиняват на времената и преобразяват салоните им в снек-барове. Постави се на мястото на тези победени възрастни апостоли на радостта, докато те наблюдават как винарските им изби се разпродават на търг, докато бургундското върви на цели партиди, докато се извикват имената на прочутите chateaux, докато се откарват скъпоценните сандъци, защото е малко вероятно някой в новото cafe от хром и пластмаса да поръча La Tache с шунковия си сандвич или Montrachet с хамбургера си.
Помисли си за старите дами в разнищени пуловери замръзнали във вестникарските будки, за продавачките, които по цял ден стоят на крака в неотоплените си бакалнички, за ловците на стриди, които отварят милиони черупки на зима с голите си, подпухнали пръсти, полепени със замръзнали водорасли на ветровитите улици; помисли за побърканите младежи, които се промъкват между къщите със затворени капаци след полунощ и рисуват символа на Jeune Nation по стените на града, за да накарат парижани да научат, че фашизмът не е мъртъв във Франция; помисли за несломените колтове от зелените поля на Ирландия обречени да стрелят на месо утре в кланицата на булевард „Вожирар“.
Тъжното минало също присъства със смесените си претенции през зимата в Париж и в съзнанието нахлуват мрачни спомени: за Наполеон в оставка на половин заплащане на двайсет годишна възраст, с ранг лейтенант, който се храни икономично, за да спести някое су и се тревожи, че всички войни са свършили; за Ней, когото Наполеон нарече най-смел сред смелите, който предлага да докара бившия си командир на краля Бурбон в клетка, когато Наполеон се връщаше от Елба; за Балзак, който се крие от кредиторите си на улица „Реноар“; за Едит Пиаф, която пее „La Vie en Rose“2 веднага след войната и „La fille de joie est triste, au coin d’la rue, la-bas. Son accordeoniste, il est parti soldat…“3 Гледаш Морис Шевалие на една премиера и забелязваш, че той остарява и си губи гласа, виждаш Жорж Карпентие, белокос и безпогрешен като външен министър, на първите редове в понеделник вечер на борбите в Двореца на спорта и си спомняш как, когато беше chevalier sans peur and sans reproche4, с едра дясна ръка, но не достатъчно тежка за професията му, Джек Дъмпси го нокаутира в четвъртия рунд на игрите в Нюарк и около него нямаше никой, който да говори достатъчно френски, за да може да му бъде от полза, когато падна за последен път. Спомняш си Хитлер при Триумфалната арка и Гьоринг при „Максим“ и Лувъра; спомняш си Ф. Скот Фицджералд, пиян в бара на „Риц“, как пише най-хубавата си книга и получава най-лошите отзиви за нея. Прокарваш пръст по новите анти-романи в книжарниците и си задаваш въпроса какво ли е било да си Ги дьо Мопасан на път към приюта на доктор Бланш, какво ли е мислел Дюма, когато, стар и passe, е позволил да бъде сниман с Ада Менкен седнала в скута му. Опитай се да си представиш какъв товар от страдание човек трябва да е понесъл, за да напише, както е написал Верлен: „Il pleure dans mon coeur comme il pleut sur la ville“5.