— Внимавайте с прозорците — предупреди ни французинът. — Снайперистите непрекъснато се местят от прозорец на прозорец.
Наблюдавахме сградите с онази неприязън към ненужно екстравагантния им брой прозорци, която ни спохождаше във всеки град, в който все още има снайперисти. Французинът предложи да носи карабината на Дрел, за да не му пречи при снимането.
— О — галеше той оръжието, докато се промъквахме покрай стените на сградите, — толкова е красива. Толкова е legere. Ще ми я подарите ли?
Обяснихме му, че не можем да раздаваме карабини на цивилното население на Франция и той въздъхна със съжаление.
Вратата на някаква сграда с арка пред входа се отвори и отвътре изскочи дребничък, плешив човечец с лента на доброволец, вързана над лакътя. На една от колоните на арката беше изрисуван червен кръст.
Влязохме тичешком в сградата. Беше театър. Докато се качвахме по стълбите, забелязах, че фоайето му е превърнато в импровизирана болница — по пода лежаха разпръснати, върху одеала, около трийсетина ранени. Французинът, който ни водеше, каза, че е актьор и е играл в този театър.
— Това е Комеди Франсез — уточни той. Спря се на стълбите и се опита да ни впечатли още повече. — Това е най-големият театър във Франция.
— Да — отвърнах аз, — знам.
Чух как навън шумът от картечния огън се усилва и посочих многозначително към покрива, за да му покажа, че нямам търпение да отида горе. Отново се заизкачвахме.
— Но вие не разбирате — продължи той. — Тук се поставят класиците на френското драматично изкуство. Най-великите пиеси в света — за да е по-убедителен в обяснението си, той отново спря.
— Да, знам — не се стърпях аз. — Да отидем най-сетне до покрива.
Продължихме да се изкачваме нагоре покрай бюстовете на великите актриси и актьори на Франция, които красят всяка от площадките на стълбището.
— Не, вие не разбирате — настоя той, — това е най-известният театър в света. — Отново спря, за да ме накара да го изслушам. Чух няколко картечни изстрела на стотина метра разстояние. — Най-великите актьори на нашето време играят тук…
— Да, да, знам — казах аз, като го побутнах леко нагоре, опитвайки се да приключа с въпроса и да стигна най-после до покрива. — Знам всичко за Комеди Франсез. Аз самият пиша пиеси.
— Драматург! — извика той и грейна от щастие. — Американски драматург! Това е просто великолепно! — Разтърси ръката ми и започна да слиза. — Трябва да дойдете долу и да се запознаете с актьорите.
Спрях го. Отвън се чуваше истинска буря от изстрели, сякаш битката бе достигнала нова връхна точка.
— По-късно — обещах му аз. — След като приключим със снимките.
Той се обърна разочаровано и отново ни поведе към покрива. Покривите на парижките сгради, гледани от Комеди Франсез, изглеждаха опасно открити и тихи. Дрел направи снимките си с бавното, прецизно нагласяне на обектива, с което фотографите могат да те отчаят в такива моменти. В мига, в който направи последната снимка, между главите ни изсвистя куршум, изстрелян от снайперист. Изтичахме по стълбите на долния етаж, където бяхме в безопасност. Дрел зареди камерата си, а французинът каза за снайпериста:
— Доста неточно се беше прицелил. Сто процента е било жена.
За първи път виждах човек, който може да отгатне пола на снайпериста по свистенето на куршума.
Заслизахме надолу по стълбите, а французинът непрекъснато надничаше в разни офиси, за да търси актьорите, на които искаше да ме представя.
Но помещенията бяха празни.
— О, всички са долу в момента — каза той. — Има страшно много ранени.
Стигнахме до огромното, ниско фоайе, в което се разнасяше миризмата на спирт и лекият аромат на етер, а в единия му край, под светлината на театрални прожектори, доктори правеха операция. На няколко места силни струи слънчева светлина, в които танцуваха хиляди прашинки, пронизваха мрака. Полуголи мъже се влачеха, подпирани от други, към докторите, а в един от ъглите лежаха два трупа, увити във френски флагове. Тук там от легналите на пода ранени долиташе стон и сестрите, от които имаше в изобилие, се впускаха веднага към тях.
Повечето от сестрите, както ни съобщи французинът, бяха актриси от Комеди Франсез. Всички бяха много красиви, облечени в леки, светли рокли. Ефектът от резкия контраст на светлина и мрак, призрачното сияние на ранените тела, купчините кървави превръзки, двамата мъртъвци, увити в знамена и красивите млади момичета, разнасящи подлоги и спринцовки с морфин, беше като на картина от Гоя, за която моделите е избирал Самюел Голдуин.
Всички бяха толкова заети, че предложих на водача ни да отложим запознанствата за друг път. Един висок прошарен мъж с престилка с навити ръкави, който очевидно ръководеше положението, ни приближи и попита: