Разправят, че когато произнесъл първата си реч там, бил внушителна гледка със зелената си униформа, лъвската глава покрита с посивяла грива и висящата на пояса му сабя, което накарало мнозина от присъстващите да възроптаят, дори някакъв стар академик рекъл:
— Все пак защо точно Кесел? Вече си имаме един евреин — Мороа. Даже си имаме и алкохолик — Паньол.
Това, разбира се, не било сериозно възражение, а по-скоро го сметнали за проява на остроумие. Всъщност Кесел пиеше, но не беше пияница.
Просто няма такъв пияница, който би смогнал да изпонапише толкова много книги, смайващи както с броя си, така и със своята неизчерпаема разнопосочност и завидно майсторство, като се почне от „Екипажа“, написана въз основа на собствените му преживявания като военен летец в Първата световна война със сто и шейсет бойни полета и се мине през прецизния му разрез на развратните парижки маниери в „Belle du Jour“ та чак до „Конниците“ — романтико-героична сага за примитивен Афганистан. Или „Армията на сенките“, където Кесел пак черпи от личния си опит като участник в Съпротивата по време на Втората световна война и която продължава да бъде едно от класическите произведения на тази тема. А пък книгата му за вълненията в Ирландия се чете сякаш е написана от вещ познавач на Дъблин, да не говорим за наскоро публикуваната му творба, представляваща мрачен и смразяващ кръвта разказ за прибързаната интервенция на Съюзниците в Сибир през 1919 г., в която той взема участие като войник във френската армия.
Хубав пияница, наистина. Това ми напомня оня апокрифен анекдот за Ейбрахам Линкълн, който в отговор на оплакването, че генерал Грант пиел прекалено много, отвърнал:
— Веднага проучете каква марка уиски пие, за да пратя бъчонка от същото и на останалите генерали.
Заради всичко това аз с най-голяма охота се присъединих към другите приятели на Кесел и по стара френска традиция събрахме средства за покупката на академичната му сабя, а след речта му в академията отпразнувахме събитието както подобава. Спомням си и втори подобен случай, макар и не толкова наситено приятен, когато в академията приеха друг стар приятел — Марсел Ашар, очарователен и забавен човек, на чиито комедии парижани са се наслаждавали в продължение на повече от четири десетилетия и в чиято ранна пиеса „Voulez-Vous Jouer avec Moi?“ е много вероятно Бекет да е открил поне част от вдъхновението, накарало го да напише „В очакване на Годо“.
Естествено, аз и тук участвах в събирането на парите за сабята, отново с удоволствие. Само дето навремето бях имал неблагоразумието да адаптирам една от най-известните пиеси на Ашар за американската сцена, където тя се оказа пълен провал, с което си навлякох омразата на съпругата на драматурга, така че с него вече ни се налагаше да се срещаме потайно и на скришни места, затова със сабя или без сабя така и не бях поканен на партито след официалната церемония.
С това съвсем не искам да кажа, че съм страдал от недостиг на партита. Добре помня гигантските церемониални юнски коктейли, чрез които изявените дами от хайлайфа отбелязваха края на светския сезон като канеха стотици свои приятели и дори наемаха полицаи с бели ръкавици и ширитени лампази за регулиране на трафика пред портите на домовете им. Сещам се и за кавгите в дома на Джеймс Джоунс на Ил-Сен-Луи, където се събираха почти всички американци, живеещи или само минаващи през Париж: писатели, художници, конгресмени, собственици на състезателни коне, журналисти, играчи на покер, студенти, посланици, бременни девойки, търсещи съвет, редактори с хищни очи, кинорежисьори и продуценти, огромни футболисти, тръгнали да обикалят света, хора, дошли с надеждата да изкрънкат някой заем, театрални актриси, заклети революционери и най-различни други типове, в това число един много симпатичен лекар, грижещ се за болежките на всички американци в града и за състоянието на черните им дробове, на когото се налагаше често да сменя телефонния си номер, понеже Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън непрекъснато му звънели посред нощ дори и при най-незначителното главоболие. Изобщо във всекидневната на Джоунс със своя великолерен изглед към Сена винаги ставаше нещо забавно, а когато той окончателно се прибра в САЩ, цялото американско братство в Париж буквално простена от мъка.
Пак там, на Ил-Сен-Луи, само че по-нагоре, имаше малка къща, от чиято тераса се виждаше почти цял Париж, където живееше някаква щедра овдовяла американка, която редовно канеше на гости избрана група нейни приятели, за съжаление повечето от тях мъже. А когато един от нас й подхвърли, че просто не е възможно тя да не познава поне няколко млади и красиви госпожици, вдовицата му се усмихна сладко и отвърна: