— О, разбира се, че познавам такива госпожици. Само че ги държа на безопасно място в тефтерчето си за адреси.
А ако човек се храни често навън, в един момент няма начин да не попадне в компанията на Андре Малро — царя на изкуствата, военното дело и политическите дискусии, който бе в състояние да произнася дълги и поучителни монолози за Сталин, Рузвелт и Мао, за историята на котките в древен Египет и средновековните скулптури, за де Гол и тайните на Ориента или за външните и вътрешните проблеми на всяка държава, която му споменеш.
Когато пък за миг се преситиш от светския блясък, можеш да отидеш с дамата си в някоя уютна селска странноприемница и ако е през зимата да обядвате пред пращящия огън в стая така приятно обзаведена, че направо си представяш как от киното непрекъснато я използват за декор без да променят нищо в нея. През пролетта и лятото положително ще ви сервират в градината, където вкусът на изстуденото вино се преплита с лекия аромат на цветята, а собственикът шеговито ти обяснява, че откакто е отворил малкия си и приветлив хотел се ръководи от едно-единствено правило:
— Просто не допускам мъже, дошли със собствените си съпруги.
С една дума, седя в кафето, гледам оголелите дървета и привидната хаотична блъсканица на площад „Алма“ и си викам, че може би наистина е по-добре да се махна от Париж, после допивам виното и се изсмивам наум на нелепата си мисъл. В далечината се издига Айфеловата кула и прорязва меката сивота на небето, като ме кара да клатя глава, и то съвсем не за първи път, пред особената логика на френския език, поставила такъв величествен фалически символ в женски род.
Спомням си и как веднъж давах интервю и ме запитаха защо живея в Париж, а аз изгледах репортера и рекох:
— Ами ако на младини Грета Гарбо ви беше поканила на вечеря, щяхте ли да й откажете?
Затварям очи и се старая да не обръщам внимание на шума от колите и разговорите по съседните маси, за да се понеса на вълните на спомените сред отломки от несвързани образи и едва доловими гласове.
Представям си неща, видяни, прочетени, чути или запомнени, сякаш е било вчера. А може би оттогава са минали векове…
Тропота от копитата на конете на републиканските гвардейци, прекосяващи площад „Ламартин“ на път към ежедневните надбягвания в Булонския лес…
Издуващите се от вятъра яркоцветни поли на момичетата с велосипеди, движещи се по Шан-з-Елизе сред джиповете и бойните машини в края на войната…
Скърцането на двуколките, пробиващи си път през дюдюкащите тълпи към гилотината, очакваща жертвите на революционния терор след обезглавяването на краля и кралицата…
Безнадеждния зов на корабните сирени по Сена призори, когато шлеповете се отправят надолу по реката към Руан и Ламанша, а изгряващото слънце се отразява в прозорците на левия бряг, от което на човек му се струва, че целият град е в пламъци…
В застиналата концертна зала Артур Рубенщайн, любимият пианист на Париж с надвесено над клавишите напрегнато и неостаряващо-палаво лице удря първите акорди на концерт от Бетховен…
В друга зала Пиаф напява „La Vie en Rose“, а току зад ъгъла се чува и жизнерадостната песен на Монтан „Une Demoiselle sur une Balancoire“…
Спиралите на времето. Младият Пикасо пристига от Испания в Париж, твърдо решил да разруши и изгради наново структурата на съвременното изкуство. По-късно, на стари години, когато търговският му агент деликатно го упрекнал, че последните му творби твърде много наподобяват произведенията на Матис, художникът отвърнал:
— А как иначе? Матис вече е мъртъв и затова трябва да рисувам и за двама ни.
Рембо зарязва поезията и заминава за Северна Африка, Гоген се готви за пътуване до Хаити, а Радиге — блестящият млад автор на „Le Diable au Corps“ — умира по най-нелепия начин на Шан-з-Елизе едва двайсет и три годишен, ударен от падащо дърво…
Облечени в черно жени тропат по вратите с вестта за смъртта на хиляди съпрузи и синове при Вердюн…
Държавните глави се събират във Версай, за да основат Лигата на нациите…
Гъртруд Стайн, преживяла германската окупация като някаква гротескна статуя в старинен фриз, седи в хола си и приема американски войници, изнамерили по някакъв начин адреса й и дошли на тълпи пред дома й…
Джеймс Джойс се намъква в книжарница „Шекспир“ на площад „Одеон“ и изпросва от собственицата Силвия Бийч пореден заем, който никога няма да бъде върнат, за да може да довърши своя „Одисей“, после отива да обядва в любимия си ресторант, който е един от малкото в квартала, където се предлага предпочитаното от него швейцарско бяло вино…