Той беше от онези лейтенанти, които всеки войник, клекнал зад прикритие, помни и мрази. Неописуема колекция от хора се бе прикрила зад големия каменен блок, близо до началото на моста, между които 4–5 невъоръжени доброволци и едно момиче в бяла рокля, което подпираше велосипед. Някъде вдясно, от нашата страна на реката, красива малка яхта, която Реноар би използвал като модел за някой от речните си пейзажи, избухна в ярки пламъци. Изкараха някакъв германски пленник и го качиха върху танка с голям бял флаг в ръце. Един френски офицер тръгна начело и Дрел ме остави, за да се присъедини към него. Танкът подкара през моста към отсрещния бряг. Германският пленник вееше флага френетично върху покрива му, а офицерът и Дрел вървяха пред него, за да изискат предаването на германците, укрили се в Камарата на депутатите. Минохвъргачката започна отново да изстрелва гранати, които заваляха първо над реката, после върху моста, а накрая успяха да строшат една улична лампа и да наранят няколко човека, които се криеха на десетина метра от големия каменен блок. Офицерът смъкна германския военнопленник от танка и тримата с Дрел побягнаха през моста към огромната каменна сграда, докато танка се оттегляше назад към площада. Стояха така десет минути пред Камарата на депутатите, германският военнопленник развяваше монотонно белия флаг, а гранатите продължаваха да свистят покрай моста. Тогава видях френският офицер и Дрел да тичат по стълбите на Камарата на депутатите към входа, после потънаха в него. Придвижих се около 50 метра нагоре по реката, където френски войник изпращаше картечни откоси по шест пъти в минута към безразличната строга архитектура на отсрещния бряг. До него бе заел позиция френски танк, насочил оръдие към Камарата на депутатите, но без да стреля. Люкът беше отворен и от него се подаваше, напълно открит, едър, къдрокос, млад французин, който се разглеждаше внимателно в джобно огледалце. Когато забеляза, че го наблюдавам отдолу, просто сви рамене, каза: „C’est bizarre, n’est-ce-pas?“ и продължи да се наслаждава на себе си в малкото огледалце.
Над главите ни доста често прелитаха куршуми, но един стар, открит файтон, пълен с френски войници, успя да премине невредим по моста и аз го последвах пеша. Когато стъпих на другия бряг, разбрах, че четиристотинте германци току-що са се предали. Дрел и френският офицер се бяха разделили, а германците се опитали да се предадат на Дрел — въоръжен единствено с камерата си, но пък американец, който бе успял да ги убеди, че не е човекът, на когото трябва да се предадат и бе настоял да ги снима, докато се предават на френския офицер.
Преговорите между Дрел и германците били проведени на олигофренски — единственият общ език, който успели да намерят.
След предаването, германците застанаха в редици в единия край на двора, а оръжието им остана струпано в другия. (Бяха оставили красивите стаи в безобразно състояние: навсякъде по кралския пурпурен плюш се търкаляха празни консервени кутии от сардини, гилзи, кутии от бисквити и празни бутилки от шампанско.) Дойдоха доста кореспонденти и фотографи и всеки се опитваше да задигне някакъв сувенир. Изведнъж отнякъде се чу звука на приближаваща мина — непогрешимото, ужасяващо свистене на снаряд, който идва все по-близо и по-близо и накрая се разбива точно до главата ти. Всички се проснахме по очи на чакъла, като се опитвахме по ужасния, традиционен начин да заровим главите си поне няколко сантиметра навътре в земята, преди да ни е стигнала експлозията. Шумът на приближаващия снаряд се усилваше все повече и повече и продължи безкрайно дълго, много по-дълго от който и да е артилерийски звук, който някога бях чувал. Лежах на земята с непоклатимата увереност, че точно това е снарядът, който ще се стовари право върху оголения ми врат. И тогава звукът изведнъж спря.