Нямаше експлозия. След секунда погледнах наоколо. Всички французи и американци лежаха, проснати по очи, заровили пръсти и носове в чакъла, а германските военнопленници стояха прави и се превиваха от смях. Във всяка част на всяка армия има по един имитатор, способен да наподоби най-смразяващия, реалистичен звук на приближаваща мина с уста. Заловените германци не правеха изключение, а техният имитатор току-що бе изпълнил най-сполучливия номер от кариерата си. Дрел и аз се изправихме глупаво, поотупахме дрехите си, събрахме плячката — люгери, колани, фотоапарати и един велосипед и се насочихме обратно към джипа, където другият фотограф — едно много красиво двайсетгодишно момче с дълбок източнокаролински акцент — весело записваше в тефтерчето си адресите на петдесетина момичета, струпани около него.
Подкарахме джипа, с тълпа от момичета, тичащи след нас и се отправихме към хотел „Скриб“, където трябваше да се отчетем с лентите. Пред хотела гъмжеше от парижани, окупирали армейските превозни средства, които пееха, ръкуваха се, задаваха въпроси, пипаха оръжията и разглеждаха джиповете, отправяха покани, плачеха, целуваха войниците, целуваха кореспондентите, целуваха се едни други.
Докато разтоварвахме джипа, при мен дойде един французин и разтърси ръката ми. Беше облечен болезнено скромно, в стари, тъкани дрехи и изглеждаше по-скоро потресен, отколкото въодушевен от събитията на деня.
— Колко време трябва на едно писмо да стигне до Съединените Щати? — попита ме той със силен акцент.
— Около десет дена — отвърнах аз.
— Вие къде живеете? — попита пак той.
— В Ню Йорк — отговорих аз.
— Имам сестра в Бруклин — каза той. — Не съм я виждал от девет години. Не сме се чували от четири.
Той се огледа нервно наоколо, после се наведе към мен и прошепна в ухото ми:
— Аз съм евреин. Чудя се дали е възможно да йй пишете от мое име и да йй пуснете писмото по вашите пощи.
— Разбира се — съгласих се аз и извадих тефтерчето си, за да запиша адреса на сестра му в Бруклин. — Кажете ми сега какво искате да йй кажете.
Той ме погледна леко замаяно, като че ли зашеметен и ужасен от величината на възможността, която му се предоставяше. После се взря в ликуващите момичета наоколо и сбърчи чело, концентрирайки мисълта си.
— Кажете йй — продума той, — кажете йй, че съм жив.
Стисна ръката ми, обърна се и си тръгна.
Дрел и аз влязохме в хотела и тържествено резервирахме две големи стаи със съзнанието, че деня на победата в Париж ще бъде кратък и решени да го прекараме по възможно най-добрия начин. Нямаше топла вода, но въпреки това се наслаждавах на банята, докато слушах гласовете на тълпата, долитащи от улицата в безкрайна усилваща се и заглъхваща смесица от ликувания, песни и висок женски смях. Докато лежах във ваната, отмивайки от себе си мърсотията и умората от дългия ден, вслушан в шума на празнуващите хора под откритото небе, в мен се роди усещането, че една нова ера на смелост, честност и благодарност изгрява в Европа.
Спомням си, че точно преди да заспя, през ума ми се стрелнаха думите на един войник от Ги, изречени в този паметен следобед: „Това е денят, в който войната трябва да свърши.“
СПОМЕН ЗА ОТМИНАЛИ НЕЩА
Когато някой е написал нещо за Париж преди повече от 20 години, то е обречено да звучи като спомен за време, което както в предвоенния град на Пруст, е потънало в мъглата на годините, където картите вече не важат, улиците не са същите, за красотата си спомняш с въздишка, а гигантите вече ги няма.
Когато написах този епизод в средата на 50-е години, го озаглавих просто „Париж“. Но издателите на списание „Холидей“, млади мъже с възторжена представа за славните дни, когато американските въоръжени сили бяха спечелили войната и американските капитали възстановяваха света, промениха заглавието на „Париж! Париж!“ — двойната удивителна изразяваше собствената им младежка вяра в града на светлината, на три хиляди мили от тях, който повечето дори не бяха виждали.
Тръгваш от маса в кафе, защото всичко в Париж започва от маса в кафе.
Чакаш момичето, което обичаш.