Тя е млада, американка е и е съвършена. Има прави крака, и невероятен апетит, и здрави ниски обувки, и обича да ходи много пеша, и току-що е пристигнала за пръв път в града, и обича да те слуша, и е въображаема. Също така закъснява, разбира се, защото през целия ти живот жените толкова са те доминирали, че дори тези, които си измисляш, не могат да не ти закъснеят за среща. Измислил си я, защото в момента си мечтаеш. Играеш си от известно време с мисълта за нещо приятно и ти е дошло наум, че едва ли има много неща в този тъжен свят, които да са по-приятни от това да кръстосваш улиците на Париж цял един ден с такова момиче.
И сега седиш на масата в кафето и изгаряш от нетърпение да разгърнеш Париж за пръв път пред това великолепно, нереално и непосветено същество.
Лято е, или есен, или зима, или пролет и е слънчево, и вали, и по статуите има сняг, и по Сена плуват ледени блокове, и дърветата са отрупани с цветове, и плувците се гмуркат в пречистените води на дървените басейни покрай бреговете на реката, и е рано сутрин, и е късно вечер, и президентът дава бал, и републиканските гвардейци са навън с нагръдници и росерни пешове, и североафриканците са наизлезли по Площада на републиката да се борят за автономия, а в металните блестящи шлемове на всички полицаи личат вдлъбнатини.
В Сен-Сулпис се отслужва меса, в Пер Лашез погребват актьор. Пред бюрата на „Американ експрес“ има дълги опашки. Младите лейтенанти заминават за Индокитай. На Площада на инвалидите има панаир и френолозите се чувстват добре до стрелбищата. На Рю дьо ла Пе продават парфюм, а търговците на вино се тревожат за тазгодишното бургундско и хиляди дълбоки кошове кресон се складират в Лез Ол.
Автобусите пътуват от летище Орли към Гарата на инвалидите с пътниците от Ню Йорк, и Южна Африка, и Варшава, а влаковете, които отиват на юг, влачат цели вагони, пълни с велосипедите на курортистите на път към Лазурния бряг. Август е и половината магазини са затворени, заключени с метални щори, спуснати до праговете, и е февруари и носачите се мотаят с инвалидни колички по Източната гара в очакване на скиори със счупени крака.
На сивите острови в реката изработват 450 бръмбароподобни рена с по 4 конски сили, а комунистите пишат: „Американци, вървете си в Америка!“ с боя по железните мостове. Близо до Градския съвет продават канарчета, а на Рю Рюмур излагат вестници и от заглавията им се разбира, че премиерът се тревожи за цените на петрола, че френският футболен отбор е претърпял още една загуба в Коломб и че млада жена, чийто любовник бил алжирец, зазидала хазяйката си в мазето. Касапите слагат люляк по витрините на месарниците си, а на антикварния пазар всички гарантират, че стоките им са на повече от сто години. Под виадукта на булевард „Гарибалди“ танцува калиопец гуляйджия, а децата се возят на въртележки близо до американското посолство. В Двореца на спорта има нов борец средна категория, който няма никога никого да накара да забрави Марсел Сердан. Един пенсионер се самоубил, защото се страхувал, че инфлацията ще го лиши от тютюна му, а вечерта ще има банкет на мелничарите, обвинени, че са подлудили цял град с брашно, заразено с ерготин, а събитието е организирано от производителите на брашно в знак на солидарност с техните набедени колеги.
Неделя е и влюбените са навсякъде из Булонския лес, а лъвовете реват към тълпата отвъд дълбоките ровове в зоопарка „Винсен“. Четиринайсети юли е и има паради и полагане на венци в памет на загиналите, и в памет на Бастилията, и в памет на злощастния Фулон, чиято отразяна глава била разнасяна по продължението на цялата Рю Сен-Мартин през 1789, набучена на кол, с трева, натъпкана в устата, защото се осмелил да каже веднъж за парижани: „Eh bien. Щом тази паплач няма хляб, да яде сено.“ Също се чува шума от самолети, кръжащи над града във формации и навсякъде по улиците и в градините на големите къщи има танци и в небето зад катедралата излитат фойерверки, а маршалите на Франция стоят мирно, докато оркестрите свирят химна, в който между другото се пее и: „На оръжие, граждани!“
Работен ден е и откритите платформи на автобусните спирки са претъпкани с хора, които дишат дълбоко бензиновите изпарения на път към работните си места. Пазарен ден е и домакините си проправят път покрай сергиите под дърветата на площад „Алма“, оглеждат парчетата пиле, сирене и целина и се оплакват, че животът е непоносимо скъп.
Във въздуха се разнася миризмата на прясно печен хляб и улиците са пълни с хора, които бързат към дома си с дълги, неувити самуни под мишница. В препълнените хали по рафтовете са изложени десетина различни видове pate, и алсатийски choucroute, и gnocchi, и охлюви, и coquilles Saint-Jacques, готови да потънат в пещите, а момичетата зад тезгяха звучат като цял хор флейти, докато съобщават цените на купувачите. В метрото експериментален влак се плъзга по гумени релси, за да облекчи нервната агония от факта, че съществуваш в двайсети век. В класните стаи на „Берлиц“ внимателно се следи всяка стъпка на семейство Дюпон, от думите за добро утро, които си разменят, вратите, които отварят и затварят, до разните предмети, които поставят на масата. На Ил Сен-Луи притежателят на американска открита лимузина открива, че гюрукът йй е разкъсан за седми път и решава, че е крайно време да си купи закрита кола.