— Възможно е, генерале.
— Говориш като математик, който се съмнява във всичко — усмихна се Наполеон.
— Нищо подобно. Просто ми е интересен начинът, по който гледаш на тези съоръжения. Не ги свързваш с фараони и гробници, не обръщаш внимание на гениалната им от инженерна гледна точка конструкция. Вместо това мислиш как могат да бъдат полезни за страната ни.
— Просто не мога да мисля по друг начин.
След заминаването му Франция бе започнала буквално да се разпада. Някога могъщият й флот беше разбит на пух и прах от англичаните и той бе попаднал в пълна изолация тук, в Египет. Управляващата Директория бе готова да воюва с всяко кралство по света, превръщайки в свои заклети врагове Испания, Прусия, Австрия и Холандия. За неговите членове военният конфликт беше път към заздравяване на властта и единствен начин за попълване на почти опразнената държавна хазна.
Странно.
Републиката се бе оказала пълен провал.
В един от малкото европейски вестници, озовал се отвъд Средиземно море, се твърдеше, че възкачването на поредния Луи на френския трон е само въпрос на време.
Той трябваше да се прибере у дома.
Рухваше всичко, в което вярваше.
— Франция се нуждае от теб — промълви Монж.
— Сега говориш като истински революционер — отбеляза Наполеон.
— Ами аз съм си точно такъв — засмя се приятелят му.
Преди седем години други революционери бяха щурмували двореца „Тюйлери“ и бяха детронирали Луи XVI. Самият Наполеон беше служил вярно на новата република и се бе сражавал за Тулон. След това го бяха повишили в бригаден генерал, после бе станал главнокомандващ Източната армия, а накрая комендант на Италия. Оттам беше предприел поход на север, бе покорил Австрия и се бе върнал в Париж като национален герой. А днес, едва трийсетгодишен, беше главнокомандващ Ориенталската армия, завладяла Египет.
Но съдбата му беше да управлява Франция.
— Какво изобилие от чудеса — промълви с възхищение той, загледан в пирамидите.
Докато идваха насам, бе забелязал групата работници, които почистваха почти затъналия в пясъците сфинкс. Той лично беше заповядал изкопаването на строгия пазител и остана доволен от работата им.
— Тази пирамида е най-близо до Кайро и я наричаме Първата — рече Монж и посочи следващата. — Онази там е Втората, а най-отдалечената е Третата. Ако някога успеем да разчетем йероглифите, може би ще научим и истинските им имена.
Наполеон кимна. Никой не разбираше какво означават странните знаци, с които бяха изписани почти всички древни паметници. Беше наредил да ги прекопират и в резултат художниците му вече привършваха запасите от моливи, които си носеха от Франция. Но тук се намеси изобретателността на Монж, който започна да прави нещо като моливи от разтопеното олово на куршумите, прикрепяйки го към тънки тръстикови пръчици от Нил.
— В това може би се крие нещо — промълви той и видя как Монж кима разбиращо.
И двамата си мислеха за странния черен каменен къс, наскоро открит в Розета. Върху него бяха издълбани надписи на три езика: йероглифи на древноегипетски, на старогръцки и на демотски — езика, който се използваше в днешен Египет. Месец по-рано Наполеон беше присъствал на заседанието в Института за Египет, който беше създал специално за своите мъдреци. Именно тогава беше съобщено за откритието.
Но истинските проучвания все още предстояха.
— Започваме да правим системни проучвания на тези места — добави Монж. — Досега тук само са грабили, но ние ще направим каталог на всичко, което открием.
Още една революционна идея, помисли си Наполеон. Съвсем в стила на Монж.
— Заведи ме вътре — заповяда той.
Приятелят му пое по стълбите към платформата на северната страна на пирамидата, която се издигаше на двайсетина метра над земята. Наполеон вече беше идвал тук преди месеци, когато за пръв път разгледаха пирамидите. Тогава обаче отказа да влезе, тъй като не искаше да пълзи пред очите на подчинените си. Сега обаче го направи, промъквайки се в нещо като коридор, висок и широк около метър, спускащ се плавно към сърцето на пирамидата. Кожената торба висеше на врата му. Не след дълго стигнаха до друг коридор, който се издигаше нагоре към осветен кръг в далечния край. Там вече можеха да се изправят. Магията на мястото ги изпълни с благоговение. Осветеният от газените лампи таван беше висок почти десет метра. Подът беше направен от масивни гранитни блокове, стените опираха в огромни носещи греди, образуващи тесен свод.
— Какво величие! — прошепна Наполеон.
— Нарекохме това място Голямата галерия.