— Напълно подходящо — кимна той.
В основите на страничните стени бяха изсечени каменни ниши с широчина половин метър, които опасваха цялата галерия. Между тях имаше широк около метър стръмен проход, но без стъпала.
— Той там горе ли е?
— Да, генерале. Пристигна преди час и аз го отведох в Царската камера.
Наполеон опипа кожената торба на шията си.
— Изчакай ме отвън — заповяда той.
Монж се обърна, после спря.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш сам?
Наполеон не можеше да откъсне поглед от вътрешността на Голямата галерия. Според местните предания хората, дръзнали да влязат в коридорите на древната пирамида, излизаха от нея като богове. Това беше мястото на „прераждането“ или „утробата на тайнството“. Тук властваше мъдростта — както Бог властва в сърцата на хората. Неговите мъдреци продължаваха да се питат какъв подтик бе породил херкулесовите усилия, необходими за издигането на пирамидите, но за него имаше само едно обяснение: натрапчивото желание за замяна на тленното с безбрежността на просветлението. Неговите учени продължаваха да твърдят, че това е най-съвършената постройка на света, истинският Ноев ковчег, от който вероятно произлизат езиците, азбуките, мерките и теглилките.
Наполеон не мислеше така.
За него това беше пътят към вечността.
— Единствено аз мога да го направя — промълви най-сетне той.
Монж си тръгна.
Наполеон изтръска прахта от униформата си и пое нагоре по стръмния проход. Според изчисленията му той бе дълъг около сто и двайсет метра. Когато ги преодоля, пред очите му се появи високо стъпало, което водеше към коридор със значително по-нисък таван. От него се влизаше в преддверие с три стени от дялан гранит. Четвъртата липсваше. Оттам се влизаше в Царската камера. Стените й бяха изградени от прецизно изсечени блокове от червен камък, разстоянието между които беше по-малко от косъм. Самата камера представляваше правоъгълник, чиято широчина беше половината от дължината му. Монж беше на мнение, че размерите на камерата имат пряка връзка с проверени от времето постоянни математически величини.
И сигурно беше прав.
Таванът на десет метра над главата му беше изработен от гранитни плочи. Светлината се процеждаше от две хоризонтални шахти, които пресичаха пирамидата от север на юг. В камерата нямаше нищо друго освен гранитен саркофаг без капак, пред който се беше изправила тъмна човешка фигура. Монж беше споменал за следите от древните сечива, които все още личаха по закръгления ръб на саркофага. А после бе посочил, че широчината му е с около сантиметър по-голяма от издълбаните в гранита коридори. Което означаваше, че е бил поставен тук преди довършването на пирамидата.
Мъжът пред саркофага бавно се обърна.
Безформената му фигура беше скрита под широко наметало, главата му бе увита с вълнен тюрбан, от рамото му висеше дълго парче плат. Чертите на лицето му издаваха египетски произход, но високото чело, високите скули и месестият нос носеха следите и на други култури.
Наполеон се взря в прорязаното от дълбоки бръчки лице.
— Донесе ли оракула? — попита мъжът.
— Тук е — кимна Наполеон и опипа кожената торба на шията си.
Той излезе навън след около час. Нощта вече властваше над долината Гиза. Беше предупредил египтянина да изчака в пирамидата, докато се отдалечат.
Изтръска прахта от униформата си и намести торбата на шията си. Насочи се към стълбата, опитвайки се да контролира емоциите си. Но преживяното през последния час дълбоко го беше разтърсило.
Монж го чакаше на пясъка и държеше юздите на коня му.
— Доволен ли си от визитата, генерале?
Наполеон се взря в лицето му.
— Слушай много внимателно, Гаспар. Не споменавай пред никого за тази вечер, разбираш ли? Не искам никой да знае, че съм идвал тук.
Приятелят му се стресна от тона, с който бяха изречени тези думи.
— Не исках да те обидя, но…
— Край, точка! — вдигна ръка Наполеон. — Забрави за всичко, което се случи тук. Ясен ли съм?
Математикът кимна и вдигна глава към платформата в горния край на стълбата. Там се беше изправил египтянинът, който търпеливо чакаше да си тръгнат.
— Застреляй го! — прошепна Наполеон.
Забелязал шока, изписан върху лицето на приятеля му, той се повдигна на пръсти и прошепна в ухото му:
— Нали обичаш да си играеш с пушката? Нали искаш да бъдеш воин? Е, сега му е времето. Войниците изпълняват заповедите на своите командири. Аз не искам този мъж да си тръгне оттук. Ако нямаш кураж, ще си носиш последствията. Предупреждавам те, че ако утре този човек все още е жив, нашата славна мисия в името на Републиката ще бъде помрачена от трагичната загуба на един отличен математик!