— Не бива да са страхувате от мен, уважаеми господине — подхвърли той.
— Надявам се — усмихна се корсиканецът. — Насилието няма да доведе до нищо. В крайна сметка вие търсите златото на Ромел, а аз може би знам къде е скрито.
Тоя тип е не само наблюдателен, но и доста нагъл, помисли си Ашби. Освен това е възхитителен лъжец.
— Май ме изпързаляхте — отбеляза на глас той.
— Защото ме притискате прекалено много — засмя се мъжът. — Не мога да си позволя да привличам внимание. Островът е твърде малък, а аз искам да запазя дела си в случай, че открием съкровището.
Корсиканецът си вадеше хляба като дребен чиновник в местната управа на острова, което обаче му осигуряваше свободен достъп до разнообразна информация.
— А кой би пожелал да ни отнеме онова, което открием? — пожела да узнае Ашби.
— Доста от местните хора, които продължават да търсят съкровището. Има и други от Франция и Италия. Мнозина са загинали заради това съкровище.
Глупакът явно предпочиташе да протака разговора, използвайки догадки и предположения.
Ашби нямаше време за губене. Махна с ръка и откъм стълбите се появи мъж с дълго палто в графитен цвят, което се сливаше с гъстата му посивяла коса. Слабо лице с издадена брадичка, пронизителен поглед. Насочи се към корсиканеца и спря на крачка от него.
— Това е мистър Гилдхол — представи го Ашби. — Може би си го спомняте от последната ни среща.
Корсиканецът понечи да се здрависа, но Гилдхол не извади ръце от джобовете на палтото.
— Спомням си го. Той усмихва ли се някога?
Ашби поклати глава.
— Преди години мистър Гилдхол беше замесен в свада, при която пострадаха лицето и шията му. Както виждате, успя да се възстанови, но някои нерви бяха поразени. Затова част от лицевите му мускули не функционират и той не може да се усмихва.
— А какво се случи на човека, който му нанесе тези поражения?
— Отличен въпрос. Мисля, че умря със счупен врат.
Ашби направи малка пауза, после се извърна към Гилдхол.
— Какво откри?
Мъжът извади малка книга от джоба на палтото си.
На слабата светлина заглавието й се четеше доста трудно. „Наполеон: от Тюйлери до Света Елена“. Беше на френски, един от безбройните мемоари, появили се след смъртта на императора през 1821 г.
— Как… Как се сдобихте с това? — заекна корсиканецът.
— Докато вие ме карахте да чакам тук, на върха на кулата, мистър Гилдхол претърси дома ви — усмихна се Ашби. — Не съм чак такъв глупак.
— Поредните тъпи мемоари — сви рамене корсиканецът. — Аз обичам да чета за Наполеон.
— Така каза и съучастникът ви.
Сега вече успя да привлече пълното внимание на събеседника си.
— Проведохме дълъг разговор, на който присъства и мистър Гилдхол.
— Как разбрахте за Густав?
— Не беше особено трудно — сви рамене Ашби. — Вие с него отдавна търсите златото на Ромел и несъмнено сте сред хората, които разполагат с най-много информация.
— Какво му направихте?
Въпросът беше изпълнен с тревога.
— Нищо, човече. Нима ви приличам на бандит? Аз произхождам от семейство на стари аристократи. Лорд на нейно величество кралицата и уважаван финансист, а не гангстер. Разбира се, вашият Густав също ме излъга…
Гилдхол направи светкавично движение и сграбчи дребния корсиканец за рамото и единия крак, който се подаваше изпод расото. Вдигна го във въздуха, преметна го през парапета и уви пръсти около глезените му. Тялото увисна с главата надолу, на двайсетина метра от калдъръма на уличката долу. Расото заплющя на нощния ветрец.
Ашби направи крачка напред и надникна през парапета.
— За съжаление мистър Гилдхол няма моите задръжки по отношение на насилието — спокойно подхвърли той. — Моля да отбележите, че и при най-малкия звук от ваша страна той ще ви пусне. Разбирате ли?
Видя енергичното кимане в мрака.
— Добре. А сега ние с вас ще проведем един сериозен разговор.
3
Копенхаген
Малоун втренчено гледаше неясната фигура на Сам Колинс. Долу продължаваха да се трошат стъкла.
— Искат да ме убият — прошепна Колинс.
— Ако случайно не си забелязал, аз също съм насочил пистолет в главата ти!
— Хенрик ме изпрати при вас, сър.
Малоун трябваше да избира между опасността на крачка от него и онази два етажа по-долу. Бавно свали пистолета.
— И ти докара тези долу след себе си, а?