Гледан от върха на кулите на „Света Богородица“ в свежата ведрина на лятното утро, Париж представляваше, особено по онова време, великолепна и приказна гледка. Беше може би през месец юли. Небето бе съвсем чисто. Няколко закъснели звезди гаснеха постепенно ту тук, ту там, само една продължаваше да блести на изток, където небето бе най-светло. Слънцето едва-що изгряваше. Париж почваше да се раздвижва. Бялата чиста светлина отразяваше ясно обърнатите на изток стени на хилядите къщи. Исполинската сянка на камбанариите пълзеше от покрив на покрив, протегнала се от единия до другия край на града. От някои квартали долиташе вече шум и говор. Тук камбанен звън, там екот на чук, другаде трополене на каруца. На места над начупените покриви избликваше дим като през цепнатини на богата със сяра почва. Реката, къдреща вълните си под арките на многобройните мостове и край носовете на островите, се диплеше на сребристи гънки. Около града, извън стените, погледът се губеше в широк кръг от пухкави изпарения, през които прозираше смътно безкрайната линия на равнината и меките очертания на хълмовете. Разнородни звуци се носеха над полуразбудения град. На изток утринният вятър гонеше по небето няколко бели клъбца, откъснати от руното мъгла над хоризонта.
На площада пред църквата няколко жени с гърне мляко в ръка си показваха учудени изпотрошения главен портал и двете струи застинало олово между цепнатините на камъните. Само това свидетелствуваше за нощния метеж. Кладата, запалена от Квазимодо, между кулите, беше угаснала, а Тристан бе разчистил площада и бе хвърлил труповете в Сена. Крале от породата на Луи XI имат грижата да измият незабавно улиците след всяко кръвопролитие.
От външната страна на балюстрадата на кулата, точно под мястото, където се бе спрял свещеникът, имаше фантастично издялан каменен капчук, каквито често се виждат по готическите постройки. В една пукнатина на капчука бяха поникнали и разцъфнали два стръка шибой. Люшкани от ветреца, те си кимаха закачливо като живи. Над кулите, високо в небето, чуруликаха птици.
Свещеникът обаче не чуваше и не виждаше нищо от всичко това. Той спадаше към хората, за които не съществуват утрини, птички, цветя. Той съзерцаваше една-единствена точка от необятната разнообразна шир около него.
Квазимодо гореше от желание да го попита какво бе сторил с египтянката. Но в този миг архидяконът сякаш живееше в друг мир. Той изживяваше едно от тия бурни мигновения в човешкия живот, когато дори земята да се раззине пред вас, няма да усетите. Вперил неизменно взор в едно и също място, той стоеше безмълвен и неподвижен. Неговото безмълвие и неподвижност бяха така внушителни, че дивият звънар се стъписа, не смеейки да ги наруши. Той проследи само посоката на погледа му — това бе също своего рода въпрос — и съзря Гревския площад.
Той видя какво гледаше свещеникът. Близо до постоянната, бесилка бе изправена стълба. На площада имаше малко любопитни и повече войници. Един мъж влачеше по каменната настилка нещо бяло, за което се беше закачило нещо черно. Мъжът се спря под бесилката.
В този момент стана нещо, което Квазимодо не успя да различи добре. Не че единственото му око бе загубило проницателността си, но около бесилката се струпаха войници, които му попречиха да види. Впрочем в същия миг изгря слънцето и такъв поток светлина бликна на хоризонта, че всички остри върхове на Париж — стрели, комини, покриви — пламнаха наведнъж.
Мъжът се заизкачва по стълбата. Тогава Квазимодо го видя ясно. Той носеше на рамото си жена, девойка, облечена в бяло, с примка на шията. Квазимодо я позна. Беше тя.
Мъжът стигна до върха на стълбата. Нагласи примката. В този миг свещеникът застана на колене върху балюстрадата, за да може да вижда по-добре.
Внезапно мъжът бутна рязко стълбата с крак и Квазимодо, който от няколко минути не дишаше, видя как нещастното дете се люшка в долния край на въжето високо над паважа, а мъжът увисна на раменете му. Въжето се завъртя няколко пъти около себе си, Квазимодо долови ужасните тръпки по тялото на циганката. Свещеникът от своя страна, опънал шия, с изхвръкнали от орбитите очи, не сваляше поглед от страшната група, която образуваха девойката и палачът — мухата и паякът.
В най-страшния момент сатанински смях, смях, в какъвто човек може да, избухне само когато престане да бъде човек, разкриви смъртно бледото лице на свещеника. Квазимодо не чу смеха, но го видя. Той отстъпи няколко крачки зад архидякона, втурна се внезапно яростно към него и го бутна с големите си ръце в бездната, над която отец Фроло се беше надвесил.