Но все пак успя да намери сили.
— Няма смисъл! — простена той. — Вече няма никакъв смисъл!
Полицаите го гледаха недоумяващи.
— Вижте това!
И посочи кутийката върху масичката си.
Инспекторът се наведе. Очите му се закръглиха.
— Но… Но…
На отворената капачка, под която проблясваха няколко безцветни кристалчета, бе прочел само една думичка: „Цианкалий“. И мирис на бадеми.
— Нима…
Не довърши. Опита да подкрепи арестанта. Но не успя навреме.
Нозете на доктор Жан Суфло се прегънаха, тялото му омекна и той се свлече на земята.
ПОХИЩЕНИЕТО
Намури държеше уверено волана на камиона, с който извозваше до пристанището готовите за експедиране връзки банани.
Пътят се виеше между ширналите се от двете му страни кокосови и бананови насаждения, сред които работниците вършеха апатично като мравки своята работа: сечаха банановите кичури, маркираха ги, опаковаха ги. По кокосовите палми като маймуни се катереха берачите и брулеха тежките, големи колкото човешки глави орехи. А долу други бързаха да ги разсекат, за да остържат ценното им съдържание — копрата.
От време на време вляво се мярваше морето, а вдясно по надигащите се склонове пропълзяваха правоъгълниците от памук и тютюн, над които, опрели в джунглата, се ширеха плантациите с какао и кафе.
Моторът бръмчеше монотонно, асфалтовото платно бързо се източваше под него. Толкова монотонно, че му се приспиваше.
А в същото време под черепа му, „кутия за мисли“, както го наричаха съплеменниците му, изплуваха, блъскаха се, все едно бръмчаха безброй грижи, колебания, неудовлетвореност.
И спомени, все спомени. Хубави и лоши.
Мъчно му беше. Трудно се забравя родното място. И близките, и нравите, и целият доскорошен начин на живот.
Но това вече беше минало.
Сегашният Намури не беше предишният свободен папуас, вече беше шофьор, нещо повече от другите си сънародници, които едва изкарваха прехраната си, като се трепеха при строежа на пътищата или в убийствената работа по плантациите. А плантации — колкото щеш и каквито щеш. И кокосови палми, и банани, и какао, кафе, памук, тютюн. Какво ли не!
Той беше успял. Беше станал шофьор. Може би, защото духът на някой прадядо го покровителстваше, смилил се най-сетне над него, или пък защото бе имал късмет да попадне като товарач при стария шофьор Руфи, който бе забелязал с какво внимание Намури следи всяко негово действие при шофирането. И в изблик на добра воля го бе научил на своя занаят.
Хубаво беше тук, на морския бряг, гален от бриза. Но нямаше съмнение, къде-къде по-хубаво беше там горе, в родното село, насред джунглата, до запенения поток, където всичко му беше близко и познато. Където познаваше всички и всички познаваха него.
Което обаче като че ли не винаги беше за добро.
Нали затова беше принуден да напусне селото и рода си?
Според обичая никой няма право да се ожени за момиче от своя род. То е все едно „сестра“. Затова от време на време се устройват срещи, нещо като сгледа, където момите и момците от съседните дружески родове, нагиздени с най-ценните си украшения, раковини, пера, змийски кожи и нашарени от косата до петите с най-пъстра глина, след дълго оглеждане правят своя избор. После почват пазарлъците за откупването на невестата, като според достойнствата й момъкът трябва да заплати на рода й една, две, пет, десет свине.
Такъв е обичаят.
А Намури и Алихо не зачетоха обичая. Ожениха се, въпреки че бяха от един род.
И така си навлякоха неодобрението на роднините и неприязънта на магьосника.
Това навярно беше черна магия. Наказал ги бе магьосникът. Той пък каза, че това е отмъщението на прадедите.
Не мина една луна, и Алихо умря, ухапана от змия. Дори не разбраха каква…
Намури отряза кутрето си в знак на скръб и посипа главата си с пепел. Но това не смили рода. Не смили и магьосника. Винаги, щом го зърнеше, почваше да нарежда подире му клетва подир клетва.
Не издържа. Заряза селото. Спусна се надолу, към крайбрежието. Слушал бе, че при белите все може да намери някакво място. Място, където не го познават и не знаят за греха му.
Беше ходил в мисионерското училище и бе почнал да чете и да пише по малко. Беше понаучил и езика, на който се разбираха на острова — „пиджин-инглиш“, странната смесица от английски и полинезийски.
Затова по-лесно от другите планинци успя да си намери работа. Най-първо троши камъни за шосето, после брули кокосови орехи и вади копра, бра банани и какво ли не, докато накрая попадна при Руфи.