Най-сетне изгревът наближи. Това си пролича от положението на луната, която се плъзна като златна пирога по горските върхари.
И изтокът просветна. Не бе зазоряване, а наводнение от светлина. Слънцето като че ли подскочи над хоризонта. И със самата си поява плисна върху гората и реката цялата си жар.
По повърхността полазиха разчепкани повлекла от поруменялата мъгла.
Лодките тозчас свърнаха към брега, навлязоха в едно съвсем закътано, невидимо нито отгоре, нито откъм реката заливче. Навряха се в най-гъстото сплитане на омотаните кокилести корени, прикриха се зад увисналата зелена завеса от виещи се растения.
Чак тогава, донейде поуспокоени, извадиха донесените в тръстиковите си кошници сагови питки и печени грудки от таро.
Бяха издържали целия предишен ден и нощта, без да сложат ни залък в уста. Жаждата си бяха утолили, облизвайки стичащия се по лицата и брадите им дъжд.
Чак тогава единият от тях, явно ръководител на похода, се обърна към легналия в краката му пленник:
— Кай-кай?
Намури изведнъж се оживи. На странния диалект по тези места, наричан пиджин-инглиш, това означаваше „Ядене? Искаш ли ядене?“
Значи, имаше с кого да размени някоя дума.
Но отказа с поклащане на глава. Съвсем не му беше сега до ядене. Нима искаха да го угоят по-добре за предстоящото пиршество?
— Ронг-ронг! — рече другият.
То значеше: „Лошо-лошо!“
Намури не искаше да яде, искаше да разбере каква участ му се готви.
— Защо ме отвлякохте? — запита той безпомощен, обезвреден.
Ръководителят не му отговори, а постави новия си въпрос:
— Как се казваш?
— Намури! — нямаше защо да крие името си.
— Аз съм Увайзо — изпъчи се водачът. — Силен воин, голям воин.
Намури пак запита:
— Какво искате от мен?
Увайзо отсече решително:
— Намури да мълчи! И да чака!
— Какво да чакам?
— Каквото реши магьосникът.
Пак млъкна.
Няма що, замълча и Намури. След като изяде полагащата му се част, Увайзо подметна:
— Намури силен, Намури безстрашен! — И поклати глава. — Това е добре!
Ала „добре“ съвсем не беше утешително за клетия пленник. Защото най-голяма чест за победителя канибал е да изяде сърцето на смел враг. От страхливците се гнусят.
След тези думи Увайзо се отпусна върху борда на кануто като другите, вече преварили го. И тозчас заспа.
Единствен, то се знае, не можа да заспи Намури. Не беше тъй изморен като тях. Пък и зловещото очакване пред онова, което му се готвеше, не му даваше нито минута покой.
Лежеше с отворени очи. Сами се отваряха. Нямаха намерение за сън.
Така видя някакво размърдване в плетеницата на лианите над главата си. Или така му се стори?
Не, не му се бе сторило. Беше истински питон. Нашарен така, че да не се забележи, ако е неподвижен, сред шарената сянка, в която се бе разположил.
Беше огромен.
За човека не е опасен. Най-едрата му плячка са дървесните кенгура.
И все пак…
Надвисналата отгоре му змийска глава с трепкащо езиче вдъхваше в сърцето му ако не страх, то най-малкото вродената у всички примати погнуса от влечугите.
И той извика:
— Питон!
Увайзо вдигна глава. И без да се колебае, замахна с мачета си. Змийската глава, отсечена с един замах, цопна във водата. Тялото се замята конвулсивно, докато се изхлузи от клоните. Събудиха се всички. И скоро извлякоха обезглавеното тяло, което още продължаваше да потрепва, та го проснаха по дъното на второто кану.
— Хубав кай-кай! — цъкна с език Увайзо. И начаса заспа.
Тръгнаха на път, когато пак се стъмни.
Гребаха още една нощ.
Отново съмна. Но този път не спряха. Провирайки се под надвисналите зелени преспи в крайбрежието, лавирайки през тръстиките и въздушните корени, чак към обяд, в най-горещото, спряха на една плитчина. Скочиха във водата, вдигнаха на рамене лодките си и навлязоха в добре поддържана пътека, почти тунел в зеленината.
На Намури развързаха само краката, та да ходи сам. И то по средата, между двете лодки.
Мина дълго време, докато най-сетне между стъблата на проточените нагоре дървесни корони се провидя селото, разположено на малка поляна.
Преминаха по пътеката между градините, в които жените с дървени мотики прекопаваха земята. Най-отвън бяха саговите палми с високи кичести корони от големи перести листа. Под тях — бананите, а съвсем близо до колибите — стелещите се ластари на бататите, едрите листа с дълги дръжки на тарото и длановидните на маниоката.