Щом зърнаха задалата се върволица, всички захвърлиха сечивата си и с радостна глъчка се втурнаха насреща.
Викове, крясъци, детски плач — олелия.
Най-много се трупаха около Намури. Посягаха да го докоснат с ръце, бърбореха му нещо. Но какво ли?
И така, в тълпа навлязоха в селото.
Истинско село на някогашни канибали В средата висока постройка с достигащ до земята тръстиков покрив. Това е мъжкият дом, където е забранен достъпът на жените и момчетата, преди да са минали обряда за посвещаване в мъж. А отстрани — малките конични колиби на съпругите, от чиито върхове се източваше димът от огнищата.
Навсякъде сновяха мършави кучета, грухтяха свине, кълвяха нещо по земята кокошки.
Пред входа на мъжкия дом с вдигнат висок праг, та да не влизат животните и децата, стоеше магьосникът.
Само той можеше да стои в тъй високомерна поза.
Сух, мършав, накичен с човешки череп като с корона и с промушени през ушните му дупки изсушени змии, той беше прострял напред ръце и мълвеше през изпилените си зъби полугласни заклинания.
Увайзо изправи докарания пленник пред него.
И преведе на пиджин-инглиш въпроса му.
— Войн ли си?
— Бях. Сега не съм.
— Какво си сега?
— Шофьор.
Това занятие безсъмнено не беше известно на питащия, но той не даде да се разбере това.
Разглежда го дълго, от горе до долу и от долу до горе. После посочи с пръст.
Увайзо отведе Намури до една самотна колиба срещу мъжкия дом, явно току-що изплетена. Въведе го вътре и там развърза въжетата му.
— Ще стоиш тук! — рече той.
Намури отново зададе същия въпрос:
— Докога? И защо съм ви?
Без да отвърне, Увайзо излезе навън.
А Намури остана сам. Няма що, сви рамене и се отпусна върху рогозката на пода.
Изглежда, празникът, за който го тъкмяха, не беше дошъл. И дотогава щяха да го угояват. Друго обяснение нямаше.
Никой не можеше да му помогне.
Той вече беше безродник, духовете на прадедите бяха вдигнали ръце от него. А християнският бог, за който толкова му бяха говорили мисионерите, навярно не се грижеше особено за черните.
СМАЙВАЩАТА ВЕСТ
Лабораторията му беше снабдена с най-съвършена апаратура. Текущата му сметка в банката нямаше ограничения. При това назначените петима лаборанти бяха безупречни. Отлично подготвени и безукорно изпълнителни.
В никакъв случай не можеше да повярва, че някой от тях е допуснал каквато и да е грешка.
Оставаше отчайващият извод — несполуката се дължеше единствено на неговата некадърност.
На неговата неподготвеност и липса на въображение, на неспособността за логични предложения и заключения.
Мозъкът му сякаш вреше. Или по-право се въртеше на празни обороти като електронно-изчислителна машина, на която е поставена ирационална задача.
Беше работил паралелно — едновременно с трансплантирането на азотфиксиращия ген бе провеждал строго селекция за усилване на вирулентността на нужния му рекомбинантен вируид. Нали на това разчиташе — да постигне универсален преносител, способен да предизвика заразяването на всеки вид зелено растение. Или както го бе нарекъл за себе си — способен да предизвика взривоподобна панфития, проникване на вируида във всеки представител на земната флора, подобно на употребяваното в медицината название пандемия за хората или панзоотия за животните.
В съседната постройка бе организирал развъждането на различни насекоми вредители, на които разчиташе да пренесат произведения от него агент върху растенията. Беше избрал особено непридирчиви към гостоприемника цикади, листни въшки и други смучещи и гризещи насекоми.
Надяваше се, след като получи нужната рекомбинантна дезоксирибонуклеинова киселина, с тяхна помощ да я пръсне, най-първо на острова, а сетне — по всички континенти. И то веднага, без никакво бавене.
Надяваше се още нещо — че освен посредством насекоми и животни вируидът ще може да се разпространява и посредством дъжда и вятъра.
Надяваше се…
А както се оказа, трябваше да се примири с рухналата си надежда.
Трябваше! А не можеше!
Болеше! Толкова болеше!
Там нямаше проблеми, там, с разпространителите.
Лаборантът ентомолог беше изряден.
Проблемът оставаше във вируида, в манипулациите с неговия геном. В какво се състоеше силата му да унищожава хлоропластите, носителите на фотосинтезиращото багрило? И заместването му с жълтите и червени каротини и ксантофили, както при листопада.
В стаята влезе, както винаги безшумно, Ким Сен Ву, главният лаборант. Мургав кореец, възпитан и акуратен.
Сдържан както винаги, той застана мълчаливо до вратата.
И Георг Крумов го запита: