— Кажете, Ким Сен?
Лаборантът само посочи с очи към вратата:
— Елате с мен!
Крумов го последва в съседната зала. И там кореецът посочи екрана на електронния микроскоп:
— Успях най-сетне да проследя пътя на вируида. Вижте и вие! Той заобикаля клетъчното ядро и прониква в самия хлоропласт. Там се свързва с ДНК на хлоропласта, а не на клетката.
Крумов се взря в трепкащия, не особено ясен образ.
Наистина имаше нещо подобно.
Скоро след сливането на двете рибонуклеинови киселини започваше разрушаването на хлорофилните плочки в органоида на клетката хлоропласт.
Всички големи открития са прости. Би трябвало още по-рано да се сети за тази възможност. Как така забрави тъкмо хипотезата, че между растителната клетка и хлоропласта съществува истинска симбиоза, при която хлоропластът запазва собствената си ДНК? А тя е, която управлява производството на багрилото хлорофил.
Значи, натам трябваше да насочи вниманието си — към процесите, протичащи в самия хлоропласт.
И неволно си помисли: Ако случайно постигнеше нещо, успехът щеше да бъде приписан само на него, без никой да се интересува от подсказването на някакъв лаборант.
Несправедливо, безсъмнено!
При дадената нова насока мозъкът му заработи още по-трескаво. Мисълта му се изплъзна от устата му:
— Остава… Какво остава тогава?… Не можем ли да допуснем и това? Че азотфиксиращият ген измества гена, отговорен за фотосинтезата. Всъщност за нея отговаря не само един ген. В случая виновникът би трябвало да осъществява само едно звено от тази сложна реакция. Нали?
Ким Сен кимна одобрително. Той също умееше да мисли. Но не каза нищо. Остави шефа си да продължи:
— Един ген — един фермент. Това е азбучна истина! Значи…
Лаборантът продължаваше да мълчи.
— Значи изместваният ген отговаря само за една точно определена реакция. И то във връзка с образуването на хлорофила.
— То е цяла верига от реакции — осмели се да изкаже мнението си Ким Сен Ву.
— Да! — наведе глава ученият. — Верига… Но точно коя брънка от веригата?
Лаборантът присви азиатските си очи:
— Ясно, предстои ни още много чоплене!
Така го каза — „чоплене“. Другояче не би могло да се оприличи очакваното търсене на този мистериозен фактор.
Георг Крумов отпусна рамене. Като че ли целият се смали.
Отново беше почувствал върху иначе здравите си плещи тежестта на тази загадка, която продължаваше да се подиграва с всичките му знания и усилия.
Все пречки! Откак се помнеше. Наследствен неудачник! Както и баща му. Последен семестър в София. Но трябваше да емигрира. Политика. Помнеше горчивите му думи: „Политиката е атавизъм от битките за лидерство в маймунското стадо.“ От страна в страна — все като дърво без корен. Накрая — в Щатите. Но и там от такива учили-недоучили нямат нужда. Постъпва в авиацията — стрелец в бомбардировач. Надява се с възнагражденията след всеки сполучлив полет да посъбере някой и друг долар, та да завърши образованието си. А то? Още при първия рейс японците свалят самолета му. Загиват всички. Единствен той оцелява. Скача през люка, преди горящият самолет да се блъсне в дърветата. Търкаля се из тревата с пламнал комбинезон, докато успее да го изгаси. Тръгва къде да е. Тежко ранен, сам, изоставен в джунглата. Напълно примирен. Накрая припада. Когато се свестява, вижда, че се намира в папуаско село. А е слушал толкова ужасии за канибали и за ловци на глави. Не го изяждат. Напротив, излекуват го със своите първобитни церове. Остава сред тях дълго, от страх да не го намерят японците. Докато един ден пристига някакъв мисионер. И от него научава, че войната вече е свършила.
Тръгва с мисионера. Прехвърля се на континента.
Започва отново — стригач на вълна. Предприемач за стригане на върна. Докато накрая успява да основе сегашната си дребна търговска фирма.
Той внуши на сина си уважение към чернокъдравия народ на острова. Наричаше ги „черните ангели“.
По-късно разбра, че така ги наричали и други спасени от тях летци.
Не прокопса бащата, не прокопса и синът.
Почти двадесет години бе чакал да покаже на какво е способен. С неугасимата си мечта, а всъщност, може би идея фикс на обикновен маниак да направи нещо велико. Може би, най-великото, което би се удало на обикновен смъртен — да коригира едно несъвършенство на природата, да получи от нея повече, отколкото тя е свикнала да дава.
Единственият му шанс в живота беше срещата с доктор Жан Суфло. Сякаш Провидението му го бе изпратило.
Като в приказките за Добрия вълшебник…
Той се сепна. Ким Сен бе излязъл от залата безшумно, деликатен както винаги.