Сега това го нямаше и в тази студена нощ на планинския връх тя лежеше мълчаливо и си спомняше как макар никога да не можеше да остане сама, все пак успяваше да си достави удоволствие. Винаги с него, с неговия образ. Спомените й запълваха ръцете, гърдите, бедрата, горещите му устни, съвместната им жажда. Никога не използваше някакъв предмет, защото той беше жив, горещ и трепкащ и живееше в пръстите й, които заместваха всяка част от неговото тяло. Пръстите някак се отделяха от собствената й ръка и се превръщаха в неговата нежност или в страстната му жажда, а тя винаги изпитваше оргазъм с него. Не спираше, докато не се издигне, трепне и извика шепнешком името му.
Често след това плачеше, докато лежеше задъхана, или бързо прибираше бельото, обличаше тениската и джинсите и заспиваше свита на кълбо. По този начин обаче успяваше да се запази за него. Играеше и двете роли и така оставаха двамата в тъмнината. Заедно.
Но тази нощ и на това открито място не можеше да намери подобен подслон за душата си. И докато лежеше будна, с ужас осъзна, че може да изгуби в битката да запази миналото си живо. Ако оживее, може би ще трябва да се примири с факта, че самата тя се променя. А щом като се променя, то и верността й към Етиен може да изчезне. Започна да се надява, че ще умре, и когато усети как очите й се насълзяват, внезапно се стресна и седна, защото Ейтан Екщайн беше застанал пред отворената врата на колибата.
— Извинявай — прошепна силуетът му в тъмнината. — Нямах намерение да те събуждам.
Доминик бързо прекара длан по очите си.
— Няма нищо — прошепна в отговор. — Не спях.
Той остана за момент с раницата в едната си ръка и узито в другата, сякаш очаква разрешение да влезе в покоите на дамата. Главата му се извърна и той посочи с брада към свитата на кълбо фигура на Ади.
— Как е той?
— Много добре — каза Доминик. — Той е силен.
— Да — пристъпи от крак на крак Ейтан. — Щях да спя в другата колиба, но там децата са се свили на купчина и не може да се влезе. — Той се усмихна и сви рамене, а Доминик прибра крака и посочи сламата.
— Можеш да полегнеш тук.
— Благодаря.
Екщайн тихо остави раницата и оръжието до входа на колибата, после си намери място в сенките и седна на известно разстояние от нея. Погледна през вратата на колибата към острите върхове и долините под тях. Помисли си как винаги в живота си е търсил трудния път, най-големите височини, най-опасните улици, най-далечните бойни полета от дома и евентуалната помощ, която би могла да дойде. Твърде дълго беше пазил глупостта на младостта си и винаги, след като успееше да оживее, беше благодарил на съдбата само с кимване. Тази нощ обаче чувстваше трепета на загубата и беше убеден, че най-накрая се е затворил зад една стена, откъдето няма спасение. Това, което го заобикаляше сега, този вятър и колибата, тази жена и спящото дете, бяха неговите другари в края на пътя.
Той сви колене и подпря лактите си върху тях. Докосна косата си, опипа дължината й, събрана в опашката, която му се струваше толкова глупава сега. Тази нощ плътта и душата му бяха на показ, без фалшиви документи или дрехи, които биха могли да го прикрият.
— Тази коса сигурно ти пречи — прошепна тихо Доминик, за да не събуди Ади. Тя докосна черните къдрици, които падаха върху собствените й рамене. — Моята ми пречи.
— Да — отговори Екщайн. — Омръзнала ми е, но не мисля, че тук мога да намеря бръснар.
Доминик се наведе встрани и затършува из раницата си. Извади голяма пластмасова кутия с нарисуван отгоре й червен кръст, и отвътре измъкна ножица, която блесна под светлината на звездите.
— Каква беше онази история в Библията? — попита тя. — Самсон и…
— Далила. — Екщайн я погледна усмихнат заради наведената настрани глава и пакостливата искрица в очите й. — Тя е отрязала косата на Самсон и е взела силата му. Но мисля, че тук няма такава опасност, защото и без това съм останал без сили.
Доминик се изправи на колене и така се придвижи до Екщайн. Мина зад гърба му. Той не помръдна, когато тя се приближи и се надвеси над него. Пръстите й докоснаха опашката му, а после я сграбчиха здраво.
— Сигурен ли си? — попита тя.
— Моля те — отвърна той след миг. — Режи я.
Затвори очи, когато чу как острието щраква в косата му със звука, с който хирургът прерязва нервен възел. Почувства се странно, сякаш миналото му е ампутирано от пръстите на някакъв дух от женски пол, изпратен да го освободи от неясен товар. Тя протегна ръка и му показа отрязаната опашка като боен трофей. Той обаче не я погледна.