Екщайн не можеше да разбере. Съвсем глупашки се вдигна на колене, изненадан от факта, че поне четири оръжия стреляха от тъмнината и сееха смърт сред бунтовниците. Чуваше виковете на хората на Моботе, виждаше сенките им, търсещи прикритие, тичащи надолу по склона. Сред тях избухваха гранати, трасиращите куршуми разкъсваха редиците им, а той извърна глава, за да види Бени, също изправен на колене и загледан към касапницата долу.
Баум обаче беше се досетил. Той се хилеше широко и тупаше плешивото си чело с длан, сякаш е свидетел на някакво библейско чудо. Почти без патрони, но предпазливи, Манчестър и Дюбе сдържаха желанието си да се надигнат и само гледаха, докато Крумлов пълзеше към Баум с изненадан израз върху лицето.
Всичко свърши бързо. Смъртоносният огън трая не повече от три минути, но беше достатъчен да накара Моботе и хората му да помислят, че са срещнали цял батальон на етиопската армия. Те избягаха в нощта и цели две минути след това наоколо цареше пълна тишина.
— Не стреляйте, приятели — извика на иврит младежки глас.
Екщайн се извърна и загледа с невярващ поглед четиримата младежи, които се изкатериха по северния край на платото. Всички бяха чернокожи с къдрави коси и блестящи очи, с мускулести тела на отлични бойци. Бяха обути в провиснали сини джинси и тъмни ризи, с тежки боти на краката и носеха много килограми патрони, гранати, различни автоматични оръжия, лека картечница и даже петдесет и два милиметрова минохвъргачка и едно РПГ. Челата им бяха превързани със зелени кърпи като нинджи и даже не бяха се изпотили. Явно бяха командоси от „Саярет Маткал“ и се бяха спуснали с парашути някъде наблизо, за да пристигнат на мястото на срещата благодарение на заповедта на генерал Ицик Бен-Цион.
Водачът на командосите беше черен младеж, който приличаше на всяко от тези етиопски сирачета, но пораснало и станало мъж. Той забеляза Екщайн, посочи го с пръст и се засмя.
— Екщайн — каза той, сякаш са му показвали снимката на майора, а сега се радва, че веднага го е разпознал. — И Баум — добави той, когато Бени, внезапно подмладен с десетина години, бързо приближи групата и прегърна момчетата.
Крумлов, Манчестър и Дюбе бавно се събраха и приближиха командосите, но само гледаха, сякаш израелците са някакви призраци. Екщайн се изправи и застана до Бени.
— Нямам думи да ви кажа колко се радвам да ви видя — каза Екщайн.
— Ако бях на твое място, и аз бих се радвал да се видя — засмя се командирът на командосите. — Едва преди половин час хванахме сигнала ти. — Той се наведе леко и се заклати, за да нагласи по-удобно тежкото си оборудване. Носеше снайперска пушка „Галил“ с прибор за нощно виждане и много пълнители със 7,62 милиметрови патрони. — Обаче трябва да тръгваме — добави той. — Онези може да имат някъде наоколо наблюдателен пост и ако разберат, че сме само четирима, ще се върнат.
Водачът на командосите се извърна и извика на иврит към хората си. Заповяда им да си проверят оръжията и да раздадат вода и храна на децата. Бени докосна младежа по рамото.
— Боя се, че не е толкова просто — каза той. — Еритрея е още доста надалеч и не мисля, че тези деца ще успеят да стигнат, независимо с какво ги плашим.
— Няма да ходим в Еритрея — каза командосът. Той отвори пластмасова манерка и предложи вода на Бени, но Баум видя Доминик, застанала зад Екщайн, и й подаде манерката.
— Няма ли? — вдигна вежда Екщайн.
— Не. Отиваме в Судан. Той е много по-близо. Само на няколко километра в тази посока. — Той посочи на запад.
— Судан? — Бени изглеждаше изненадан. Достатъчно зле е да се нарушава въздушното пространство на Еритрея, но суданците поддържат всички насилнически и фанатични партизански движения против западните държави. — Но тя е терористична държава!
Командосът пъхна една дъвка в устата си и се ухили.
— Ами това тук какво е, полковник Баум? — попита той — Може би градините на Еден? Самият рай?
18.
Йерусалим
10 май
Младите специалисти, които работят в подземните лаборатории на Специални операции на АМАН, са бледи, затворени и цинични хора. Приличат на космонавти, осъдени да прекарат дълго време на борда на космическа станция, където дните и нощите не се различават. Нямаха определени работни часове и затова работеха, докато свършат работата. Често една задача се застъпваше със следващата, така че престоят им на въздух и слънце навън се ограничаваше до половинчасовата почивка за храна в някое от кафенетата на улица „Бен Йеуда“. След това се връщаха в своя затвор.
Повечето от тези млади мъже и жени имаха офицерски ранг и високо образование в областта на фотографията, компютърните науки, физика или химия. Бяха постъпили на служба във военното разузнаване, за да си гарантират сигурна работа и кариера в избраната научна област, както и сериозна пенсия, когато се уволнят. Но след няколко години екзотика в поддържането на разузнавателни операции те се изхабяваха, защото никога не узнаваха целия обхват или резултати от работата си, а в израелската армия заплащането на извънреден труд е непознат израз. Никой от тях нямаше да стане богат от онова, което върши, но много със сигурност щяха да сложат очила, а личният и общественият им живот си оставаше непостижима мечта.