Въпреки това самите лаборатории бяха най-добрите в цялата страна. Имаше суперкомпютри, ядрени автоанализатори, центрове за сателитни връзки със свръхвисоки скорости и лазерни установки, на които би могъл да завиди „Ливърмор“. Естествено, всички тези „стаи за игри“ се намираха на същите етажи с оръжейните лаборатории и помещенията за подготовка на необходимите за операциите уреди и материали. Точно заради това целият етаж беше закопан на десет метра под земята и укрепен с еднометрова черупка от подсилен с желязо бетон. Всички тайно презираха персонала, занимаващ се с оръжията и експлозивите, но им се усмихваха фалшиво и гледаха на тях с уважение, защото, ако някой от тях кихне, когато не трябва, цялата сграда може да се превърне в купчина димящи развалини. Поради всичко това подземният етаж си беше спечелил името „Гроба“, защото, ако опиташ да прекараш там всичките си двадесет години трудов стаж, със сигурност ще умориш до смърт или тялото, или душата си.
— Очко ни прави на луди — оплака се Рафи Симкович. Двадесет и седем годишният експерт по фотоанализа беше прекарал цели два дни в проявяване на въздушни разузнавателни снимки на един иракски химически завод. Работеше без спиране, за да може най-после да се прибере у дома в Гило при разярената си съпруга. В това време обаче дойде заповедта на Бен-Цион никой да не си тръгва, за да продължат с работа по подкрепата на операция „Чародей“. — Тук просто няма нищо.
Симкович се беше навел над дългата маса в лабораторията за фотоанализ и гледаше през огромна лупа, поставена върху ръждива стойка. Отдолу се намираше снимката на Крумлов с „кандидатите“ за къртица, притисната в метална рамка. Зад Симкович друга дълга маса беше закрепена с винкели към бетонената стена и върху нея се намираше най-модерният компютър на Ай Би Ем, на който в монитора се взираше Рина Харари, красива, бледна блондинка, осъдена непрекъснато да сменя стъклата на очилата си с черни рамки.
— Погледни пак, Рафи — настоя Очко. Сега беше в стихията си. Бен-Цион го нямаше наблизо, за да го притеснява или плаши, а той беше твърдо решен да разгадае тайната на предателя на Крумлов или да умре тук в Гроба. Очко се разхождаше напред-назад до масата в центъра, почесваше челото си и бършеше очилата си. Юдит беше заела място пред един от компютрите, но всъщност преглеждаше списание „Вог“, вместо да участва в разрешаването на ребуса. Ури Бадаш се беше настанил върху един стол на колелца, пушеше, без да спира, и гасеше фасовете върху пода, покрит с плочки, докато препрочиташе всяка от папките с досиета от куфарчето си. Мак Маркъс нямаше защо да бъде тук, но понеже не беше женен и си нямаше сериозно гадже, седеше върху висок дървен бар и масажираше края на ампутирания си крак, докато протезата лежеше на пода като откъснат крайник на витринен манекен.
— Рафи е прав, Очко — промърмори Рина, докато продължаваше да се взира в монитора си. — Това е само снимка от снимка и просто няма никакви тайни съобщения или кодове, или Бог знае какъв фокус-мокус, който ти си представяш.
Очко се изчерви, но не отговори. Тонът на Рина го засегна не толкова заради критиката към теорията му, а по-скоро защото той тайно я харесваше, а усилията му явно не успяваха да й направят впечатление. Всъщност и собствената му вяра в предположението беше започнала да отслабва, защото беше очаквал с подробното изследване на снимката да се появи поне някаква физическа аномалия.
Симкович първо беше прекарал снимката през скенер с висока разделителна способност. После Рина я превърна в цифров образ и провери всеки сантиметър. И макар изследването й да разкри, че всъщност снимката не е оригинал, а снимка от снимка, нищо не показваше тя да е била променена по какъвто и да било начин. Фонът от Димона беше истински, никой от кандидатите не беше преместен или изменен, нямаше внимателно прилепени глави към чужди тела или нещо подобно. Никой на снимката не носеше някаква микроскопична табелка, на която да пише „Аз съм!“