Групата на Екщайн се скупчи към предното стъкло. Не можеха да повярват на очите си, но продължаваха да гледат като омагьосани. Косанович запали цигара, а отнякъде се чу лай на картечница. Последва друга и трета, а после се чу познатият двоен гръм от РПГ.
— Е, докторе — обърна той глава към Бени Баум. — В болницата ли искате?
Баум погледна часовника си. Беше 6,52 привечер. В 7,30 Ники Хашек ще напусне работното си място.
— Не — каза Баум. — В руското посолство. Бързо.
Косанович цъкна с език и бавно поклати глава.
— Ами… — Той погледна към Екщайн — какво става с моите пари?
— Ще ги получиш — отговори майорът. — Когато си тръгваме.
— Много сте хитри. — По устните на лудия полуевреин цъфна бавно усмивка. Той посочи града, който беше започнал да се осветява от престрелката. — Защото иначе тази нощ аз не бих рискувал да слизам надолу.
4.
Сараево
30 април
Ники Хашек беше нервна чехкиня, която се стараеше да прикрие неспокойството си зад леко нахалство. Беше на тридесет и две, но изглеждаше с десет години по-млада благодарение на стройната си фигура, без съмнение поддържана от препускащ метаболизъм, цигари без филтър и диета от кафе и недовършени обеди. Късата й черна коса, мека като козина на чинчила, падаше на кичури върху челото й и подскачаше на вълни, когато ходеше. Очите й бяха почти тъмносини, носът чип, челюстите ъгловати, а брадичката остра. Би изглеждала красива, ако не беше изражението, което никога не напускаше лицето й. Дори и когато спеше. Опасение. Недоверие. Готовност за бягство.
По-голямата част от гардероба й — чорапи, пуловери, обувки и някоя миниполичка — бяха черни. Приличаше на домашна котка, която живее в претъпкан апартамент и се прави на господарка, като ходи с гордо вдигната глава. Обаче се стряска при всяко внезапно движение, сякаш някоя обувка може да я улучи ненадейно. Ако притежаваше опашка, тя сигурно постоянно би трепкала и опипвала наоколо като минотърсач.
Когато излезе от руското посолство на улица „Васа Мискин“ точно в 19,30 часа, както беше съобщил Йохан, Екщайн дори не си направи труда да провери снимката й за потвърждение. Беше единствена по рода си и описанието на Крумлов за езика на тялото й се потвърди даже преди да види лицето й. Когато пресичаше тротоара, мина момче на велосипед и тя едва не подскочи във въздуха. После бързо възстанови крачка, огледа се за част от секундата и продължи.
Това беше тя. Не може да има друга Ники Хашек.
Нощта стана дълбока и тъмна. Малкото пешеходци притичваха по улиците, защото кръвта на младежите върху паважа на централния площад още не беше засъхнала напълно след привечерния обстрел и фантазиите, че някакъв си договор „Ванс-Оуен“ може да сложи край на всичко това, вече се бяха изпарили. Едва вчера няколко вечерни кафенета бяха отворили отново врати, макар да нямаше много храна, която да се сервира към местната бира и кафе. Сега обаче се чу нов слух. Че сръбските снайпери, заели позиции по склоновете на планината Требович, са получили нови съветски прибори за нощно виждане. Така че известно време и нощните излизания ще спрат.
— Който рано ляга, може и да се събуди жив. — Така беше предупредил един журналист от местния вестник „Ослобождение“ свой колега от „Таймс“.
Ники дръпна ципа на дългото си черно скиорско яке, зави наляво и после още веднъж вляво и тръгна в посока към реката. Екщайн, който беше полускрит в един вход на ъгъла на улица „Караджич“, кимна с облекчение, защото тя следваше маршрута си към дома в Ново Сараево. На стотина метра на юг Баум и Жерар чакаха с Косанович и микробуса близо до края на алеята и ако Ники беше променила пътя си, можеха да бъдат предупредени само от пратеник. Бен-Цион беше забранил на групата да ползва каквото и да било комуникационно оборудване във военната зона, където пленяването му представлява реална възможност. Това изобщо не можеше да притесни Бени, израснал в разузнаването по времето, когато всички ползваха сигнализация с ръце, но Екщайн и останалите бяха от модерното поколение и комуникацията им липсваше.
Кимването на Екщайн сигнализира на Франси, която се разхождаше напред-назад по южния тротоар на „Мискин“ наблизо до фасадите на къщите, за да не могат руснаците да я забележат от покритите с найлон прозорци на посолството си откъм същия тротоар.
Всъщност обаче руснаците вече я бяха забелязали. Колената на полковник Степнин бяха изтръпнали от клечене зад прозореца на затъмнения му кабинет, с притиснат към окото модерен прибор за нощно виждане. В края на тръбата му беше закрепено зъболекарско огледалце, което се показваше през една дупка на найлона, покриващ прозореца му. С фокусиране към огледалцето и бавно завъртане Степнин беше зърнал това „момиче, което се разхожда безцелно“, както и самия Екщайн.