Крумлов вдигна глава и го изгледа с недоумение.
— В Адис? Няма да ходим в Адис.
— Ние ли, полковник? — Дюбе изпъна рамене и застана като истински войник. — Искаш да остана при теб ли? — Той посочи с глава към гроба. — След всичко това?
Крумлов почти се усмихна.
— Попитай евреите, Мишел. — Чехът погледна Баум, а после отново се обърна към телохранителя си. — Според техните традиции, когато човек спаси живота на някого, той поема отговорност за живота му завинаги. Нали така, Шмид?
За миг Бени изпита надежда, че Дюбе наистина ще си тръгне, но му стана ясно, че убийството е свързало още повече господаря и вярното му куче.
— Така е — каза той.
— Напълни резервоара докрай — заповяда на белгиеца Крумлов. — Пътят е дълъг и не искам да спираме.
Дюбе почти козирува, но после наведе глава и се отдалечи.
— Още една минутка, моля — прошепна Крумлов и Баум разбра, че той иска да се прости с Ники.
Бени се изправи и се отдалечи към черквата, където Екщайн все така стоеше на поста си с купчина фасове около обувките.
— Е? — презрително попита Екщайн. — Чу ли цялата измишльотина?
Баум вдигна длан. С годините този жест на търпелив баща, който успокоява нетърпеливия си син беше се превърнал в традиция.
— Внимателно, Ейтан — прошепна Бени. — Човекът е загубил близък.
Екщайн въздъхна нетърпеливо.
— Добре — съгласи се накрая той.
— Всички прекарахме неприятна сутрин — каза Баум.
— Така е. Може би просто ни е необходимо малко кафе.
— О, да. Щото не сме достатъчно нервни.
Ейтан почти се изсмя, но ядът не му позволи.
— Е, какво каза той?
— Нищо особено. Тя била първоначално с него, обаче я презавербували и я накарали да го убие.
— Така е. А какво мислиш за онзи неин дневник?
— Любовни писма може би?
— Да бе. — Екщайн всъщност беше сантиментален човек, но сега не можеше да се поддаде на чувствата. — Ти ще кажеш, господин Шмид. Защо се изпраща убиец подир дезертьор?
— Тя не беше убиец.
— Добре де. Аматьор със заповед за убийство.
— За да се предотврати дезертьорството.
— Или?
— За да изглежда истински един фалшив дезертьор — повтори търпеливо Бени точката и параграфа от „упътването“ на АМАН, предавано устно като племенен завет от поколение на поколение сред служителите.
— Точно така. Затова извиваш ръчичките на някое нервно момиченце, което добре знаеш, че няма да свърши работата.
— Но тя почти го направи, господин Хартстоун.
Ейтан махна с ръка.
— Почти не се брои, а и ръководителите й вероятно са разчитали, че тя няма да успее, или са знаели, че Крумлов е охраняван. Или пък например Дюбе е някой от тях, участник в капана. Крумлов ни продава торба с фокуси. Ти мислиш ли, че в онази игла е имало бързодействаща отрова? На бас, че е била само солена водица.
Презрението повиши гласа на Екщайн, но той внезапно замлъкна. Гледаше над рамото на Бени и Баум се извърна. Видя Дюбе, застанал на височинката под черквата. Белгиецът беше до лендроувъра и държеше в лявата си ръка току-що уловен див заек. Къде и как го е хванал, нито Баум, нито Екщайн можеха да си представят, но дребното животно беше явно мъртво, а в другата си ръка Дюбе държеше писалката на Ники. Той хвърли заека в багажника на колата.
Екщайн примигна към Баум.
— Е, та? Ако винаги бях прав, ти нямаше да можеш да се чувстваш толкова велик.
Баум се усмихна.
— Въпреки това, може и да си прав. Обаче това ще решат други.
Екщайн кимна. Понякога забравяше, че задачата му като военен е да се подчинява на заповеди и да остави на командирите си да правят заключения и да се справят с моралните проблеми.
— Господин Хартстоун.
Бени и Ейтан се извърнаха при звука от гласа на Крумлов. Той се приближи бавно към тях откъм новоиздигнатия гроб от пръст и камъни.
— Трябва да ви благодаря — каза чехът. — За опита ви да ми спасите живота.
— Беше рефлекс — веднага отговори Ейтан.
— Той е скромен — каза Бени, но искаше да добави „и невъзпитан като стюардеса на «Ел-Ал»“.
— Сигурно — съгласи се Крумлов. — Е, време е да тръгваме.
Ейтан сложи ръце на кръста, недоволен от всички тези любезности след скорошната смърт на Ники. Картината на главата й, която се отмята от изстрела на Дюбе, непрекъснато стоеше пред очите му и той знаеше, че ще обвинява за смъртта й Крумлов независимо от всичко.
— Не ми се иска да говорим по работа… — започна Екщайн.
— Да — отговори Крумлов, сякаш с нежелание припомнил си свой дълг. — Снимката.
Той вдигна отпуснатата над панталоните си риза и в колана на панталона му се видя пластмасов плик. Сигурно го е държал там много дълго време, защото кожата на стомаха му беше червена и се белеше зад правоъгълната форма. Той го подаде.