Обикновено наемниците са груби мъже, мотивирани от пари. За да ги неутрализират, ще са необходими не по-малко груби мъже, водени от глупав идеализъм.
— Ще ни бъде необходимо подкрепление — прошепна Ейтан.
— Знам — отговори Бени. В този момент двигателят на лендроувъра се изкашля и заръмжа като затворнически надзирател, дочул конспиративен шепот сред групата затворници. Ейтан и Бени тръгнаха към колата без капка ентусиазъм.
Изгарящото африканско слънце най-после залязваше, когато лендроувърът пресече последната височина в Гоям, но планините още блестяха като пещ на ковач и пътешествието ги беше изтощило. Дори Дюбе въпреки физиката си на воин се чувстваше изморен, а по-старите кости на Крумлов, Баум и Екщайн туптяха от хилядите тръскания по пътя. Ризите им бяха втвърдени от засъхнала пот и веждите набити с прах като заскрежени мустаци на арктически пътешественици. Тъй като вече не можеха да понасят жегата, бяха отворили прозорците на колата. Но когато сиропиталището на Крумлов се показа, Бени, който се чувстваше най-измъчен въпреки възглавницата от тлъстини, забрави болките си и прошепна:
— Спри, ако обичаш.
Останките от летния дворец на император Фазил се откриха пред тях върху широкото плато с изсъхнала трева. Древните камъни оформяха идеална подкова с две порутени крепостни кули към отвора. От тях оградени със стени пътеки водеха към двореца, представляващ редица от високи кули, покрити с идеално оформени каменни куполи.
Назъбените стени и бойните прикрития не бяха оцелели след хиляда години битка с времето, но пазеха величието си, особено в тази страна на сламени колиби. Но не самият дворец направи впечатление на Баум, който беше виждал и по-богати крепости от злато и смарагди, а редиците бодлива тел, опасващи подковата като водораслите, изсъхнали по белгийските подстъпи към Нормандия, дръпнатия настрани портал от бодлива тел и малките огньове. Бяха запалени не заради гърнетата с храна, супа и чай, а по-скоро да изгорят заразените парцали на наскоро починалите, от които над стените на крепостта се носеше сладникава миризма.
Направи му впечатление и прашната земя със следи от малки крачета, далечните викове и подсвирквания на децата, играещи в двора, и тупането на парцалената топка, ритана от ожулени крака, намазани с моторно масло, поради липса на йод. И най-вече му направиха впечатление въоръжените мъже до телта, потъмнелите им от слънцето лица, блестящи под накривените барети, навитите ръкави на камуфлажните им ризи и мускулестите ръце, хванали автоматите.
За един кратък миг, но колко продължителен, той стана отново дете, в Кипър след края на войната, в британския лагер. Баща му беше мъртъв, а майка му се задъхваше в хора на останалите болни от холера. Други деца гаснеха бързо, докато той гледаше и се чудеше кога и изобщо ще дойде ли свободата. А британските войници му се мръщеха и си мечтаеха за Саутхемптън и слънцето над своя дом.
В този миг Баум осъзна, както и Екщайн, че тук не става дума изобщо за Крумлов, неговата игра на криеница и предателя-къртица. Ставаше дума за децата и когато първият чифт гладни очи се спряха върху него, целта вече му беше ясна, а съдбата му заедно с тази на Екщайн определена.
Дюбе, който спря лендроувъра при молбата на Баум, се извърна да погледне израелския полковник, който се беше привел напред и се взираше през прашното стъкло към дивото прераждане на собственото му минало.
Баум почти не дишаше.
— Добре — пророни накрая той и Дюбе подкара колата отново, а Ейтан докосна Бени по рамото.
Един много едър младеж с леопардова камуфлажна риза дръпна портала от бодлива тел и колата влезе в крепостта. Към нея се затича малка група къдрокоси деца с изпокъсани шорти и тениски и веднага започнаха да чукат по прозорците. Носовете им се опряха в прашните стъкла и трескавите им очи надничаха вътре. Но като не видяха кашони с храна, бързо се отдръпнаха и разхвърчаха като разочаровани врабчета.
Дюбе отвори вратата си и скочи долу, докато пътниците му с мъка се заизмъкваха от колата. Още докато Баум и Екщайн се озъртаха, последният лъч на слънцето се скри и сиропиталището на Крумлов остана под внезапната завеса на синкавата нощ. Сега разпръснатите огньове окъпаха лагера в трептяща, призрачна светлина, но Екщайн все пак успя да зърне труповете на онези, които бяха починали същия ден — дребни телца, покрити с празни конопени чували от храни. Повече от всичко на света му се искаше сега да може да заспи и да се сблъска с действителността утре.