— Който е — да влезе!
И чичо се втурна с книга във ръката.
— Жив да си ми, Данчо! Дай да те прегърна! Мойта детска радост ти днес ми възвърна. Четох твоя разказ, радвах се и смях се. После пак го четох, пак се смях и рекох:
„Прав е моят Данчо. Който иска детски писател да стане, като патиланец с игри, смях и радост трябва да захване. Във живия извор трябва да се къпе. Обич патиланска в сърце му да блика. И тогаз ще пише със радост велика!“… И аз, Данчо, ида в твоята дружина.
— Но, Данчо, такова… — запъна се Дана. — Нали господинът трябва да се кръсти. Така прави всеки, който ще постъпи в нашата дружина. Някакво геройство трябва да покаже.
— Да го поналожи баба Цоцолана — рече на смях Гана.
— Или в пещерата без свещ да остане!
— Или жива жаба с ръка да похване! — намеси се Мика.
Тогава аз рекох:
— Не трябва кръщене! Моят славен чичо патиланец верен и без туй ще стане.
— Но все пак ще трябва нещо да направи! — обади се Дана. — Да прочете, Данчо, твоя разказ славен!
— Прието, прието!
Чичо го прочете. От сърце се смяхме. И в наш’та дружина ний чича приехме.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
Без „Ох“
Драги ми Смехурко,
У дома пристига патилана Мика. Още от вратата започна да вика:
— Зъб ме боли, Данчо! От зъб си умирам. Цяла сутрин охкам — мира не намирам. Кажи, що да сторя?
— Ще идеш при лекар, както всички хора.
— Не мога, не мога — от лекар се плаша! Душата ми може, Данчо, да излезе, но кракът при лекар няма да ми влезе.
— Зъболекарка пък тогава ще дириш. Те по-леко пипат. Иди незабавно при леля Драгана! С нея ний сме наши. Нали тя лекува баба Цоцолана. А ти добре знаеш колко тя се плаши, макар да е стара!
— Не мога, не мога! Данчо, хвани вяра!
Аз се поразсърдих и викнах сърдито:
— Не, така не бива! Ти не си достойна за наш’та дружина, щом си тъй страхлива! За смях недей става! Щом сама не искаш, ще отидем двама.
За ръка я хванах и почти насила едвам я замъкнах при леля Драгана. Тя я срещна кротко.
Стола й посочи.
— Седни тука, мила! — тихичко й рече.
Но доде я зърна, вън изскочи Мика. Хукнах да я върна. Стигнах я чак вкъщи. Тя се смей и вика:
— Моля ти се, Данчо! Недей ми се мръщи! Болката ми мина! От лекарски щипци леко се избавих!
На смях го ударих. После я оставих, та се върнах вкъщи. Ала час не мина, като хала иде моята дружина:
— Тичай, Данчо, тичай, че Мика умира! От зъб скача, пъшка, вика и се тръшка.
И аз се затирих. Здравата я хванах. Повиках на помощ цялата дружина. И пак я заведох при леля Драгана. Тя взе да се смее и пак кротко рече:
— Ти пак си го хванал бегливото птиче. Ала сега вече ще го държим здраво. Седни тука, Миче!
И болната седна. Цялата дружина на стража застана. Леля се обърна, въртилото хвана, но Мика извика, рипна, чаша счупи и доде се сетим, тя навън изхвръкна. Хукнахме след нея. Стигнахме я вкъщи. И пак скача, пъшка, вика и се тръшка. И майка й плаче. Топли трици носи, на зъба ги слага. Нищо не помага.
— Щом знаеш да бягаш, недей сега плака! — извиках й строго. — Отвори устата! Аз доктор ще стана. И не пискай много!
Тя не отговори, но погледна жално и уста отвори.
— Този ли е тука? Той се вече клати!
— Ох, кажи ми, Данчо, кажи що да правя, та да ми олекне?
— Аз ще те избавя.
За конец копринен аз изпратих Дана. А сам вън изскочих, хукнах към реката, една жаба хванах, във хартия свих я и назад се върнах.
— Дай конеца, Дано! — пак строго извиках. — А ти до вратата ела скоро, Мико! Отвори устата! Затвори очите! Докато погледнеш, хайде хоп — готово! Без „ох“ ще се свърши.
И Мика направи каквото й рекох. Аз зъба й стегнах здраво със конеца. Края на конеца о вратата вързах за жълтата дръжка. И докато Мика се сети да пъшка, жабата извадих, на ръка я сложих и викнах: „Готово!“. Болната погледна, скочи, викна, писна и зъбът увисна. Така по неволя зъболекар станах.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Бъди здрав и весел!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
Ден на книгата
Драги ми Смехурко,
В деня на книгата знаеш що се прави. Държат се беседи. Дават се забави. Правят се изложби на хубави книги. Навсякъде пишат, всякъде говорят — книгата е мъдрост, книгата е злато, без книга не може. Но нашите книги все ги позабравят. Патилански били: весели и смешни, ала ум не дават. Какви чудни хора! Като че не знаят, че смехът е слънце. А слънцето свети не само навънка, но и в умовете. Че който се смее, той и с ум се бори. Винаги умее де какво да каже, де какво да стори. Който в туй вярва, нашата дружина за пример да вземе. Ние все се смеем, но има ли нещо да го не умеем? Ние всичко вършим умно и навреме.