След като напуснаха Аржентина, майка ми и чичо Рамон не намираха къде да се установят и в продължение на месеци трябваше да се ползват от гостоприемството на приятели в чужбина, без да могат никъде окончателно да разопаковат куфарите си. Тогава майка ми си спомни за венецуелеца, с когото се бе запознала в гериатричната болница в Румъния, и следвайки знака на сърцето си, потърси визитката му, която грижливо беше пазила през всичките тези години, и му се обади в Каракас, за да му разкаже какво се беше случило. „Идвайте, мила моя, тук има място за всички ви“, бил незабавният отговор на Валентин Ернандес. Това ни наведе на мисълта да се настаним във Венецуела, предположихме, че е зелена и щедра страна, където имахме приятел и можехме да останем известно време, докато обстановката в Чили се промени. С Майкъл започнахме да правим планове за пътуването, трябваше да дадем къщата под наем, да продадем мебелите и да си намерим работа, но всичко стана набързо, за по-малко от седмица. В сряда децата се върнаха от училище, изплашени до смърт — някакви непознати ги нападнали на улицата и след като ги заплашили, им казали да ми предадат нещо: „Кажете на онази мръсница, майка ви, че дните й са преброени.“
На другия ден видях дядо за последен път. Спомням си го седнал както обикновено в креслото, което му купих на една разпродажба преди много години, с буйната му посребряла коса и селски бастун в ръка. Като млад трябва да е бил висок, защото дори и седнал му личеше; но с възрастта носещите колони на тялото му се изкривиха и той рухна като сграда, чиито основи бяха започнали да поддават. Не можах да се сбогувам с него, не ми достигна смелост да му кажа, че заминавам, но предполагам, че той го е предчувствал.
— Нещо ме гложди отдавна, Тата… Някога убивал ли си човек?
— Защо, ни в клин ни в ръкав, ми задаваш такъв въпрос?
— Защото лесно избухваш — подметнах, мислейки за тялото на рибаря, проснато по корем в пясъка в онези далечни времена, когато бях осемгодишна.
— Никога не си ме виждала да държа оръжие, нали? Имам достатъчно основания да му нямам доверие — отвърна старецът. Когато бях млад, една сутрин се събудих от удар по прозореца на стаята ми. Скочих от леглото, грабнах револвера и още сънен, се показах през прозореца и натиснах спусъка. Стресна ме гърмежът от изстрела и тогава с уплаха осъзнах, че съм стрелял срещу студенти, които се прибираха от някакво парти. Един от тях беше потропал по прозореца ми с чадър. Слава Богу, не го убих, бях на косъм да застрелям невинен. Оттогава ловната ми пушка е в гаража. От много години не я използвам.
Вярно беше. От леглото му висяха болеадори като онези на аржентинските гаучос19 — две каменни топки, свързани с дълъг кожен каиш, които той държеше подръка, в случай че влезеха крадци.
— Никога ли не си използвал болеадорите, нито пък гаротата20, за да убиеш човек? Някого, обидил те или пък сторил зло на член от семейството…
19
Метиси, които през XVIII и XIX век обитавали Аржентина, Уругвай и части от Бразилия и били прочути като добри животновъди. — Б.пр.