През 1975 година Каракас беше весел и хаотичен град и се числеше сред най-скъпите в света. Навред никнеха нови сгради и просторни магистрали, магазините предлагаха разточително изобилие от луксозни стоки; на всеки ъгъл се виждаха кафенета, банки, ресторанти и хотели за незаконна любов, а улиците непрекъснато бяха задръстени от хиляди коли последен модел, които не смогваха да се движат в безредния трафик, незачитащ светофарите, но изчакващ преминаването на разсеяни пешеходци. Парите като че ли растяха по дърветата, пачките преминаваха от ръка на ръка с такава бързина, че нямаше време да бъдат броени; мъжете издържаха по няколко любовници наведнъж; жените отскачаха на пазар през уикенда до Маями, а децата смятаха за свое изконно право пътуване до Дисниуърлд поне веднъж годишно. Без пари нищо не ставаше, установих след няколко дни, когато отидох в банката да обменя доларите, купени на черно в Чили, и с ужас разбрах, че половината бяха фалшиви. Имаше крайни квартали, където хората тънеха в мизерия, и места, където замърсената вода сееше безжалостно зараза и убиваше както в колониално време; ала в еуфорията на лесното забогатяване никой не си спомняше за тях. Политическата власт се разпределяше по приятелски между двете най-влиятелни партии; левицата беше унищожена, а партизанското движение от шейсетте години, което се славеше като едно от най-организираните на континента, беше завършило с поражение. За мен, която идваше от Чили, беше радостно да забележа, че никой не говореше за политика, нито за болести. Господата, перчещи се с власт и мъжественост, показно се кичеха със златни верижки и пръстени, разговаряха на висок глас и се шегуваха, неоткъсващи поглед от жените. До тях дискретните чилийци с мелодични гласове и език, изпъстрен с умалителни, приличаха на лигльовци. Най-красивите жени на планетата — великолепен продукт от съчетанието на многобройни раси, се движеха, поклащайки бедра в ритъма на салса, излагайки на показ пищните си тела и печелейки всички международни конкурси по красота. Въздухът вибрираше, всяко нещо беше повод за песен; радиоапаратите оглушително кънтяха по улиците, в колите, навсякъде. Барабани, квартети, китари, песни и танци — страната кипеше в непрестанно петролено веселие. Имигранти от четирите краища на планетата идваха тук да търсят късмета си, най-много бяха колумбийците, които с милиони прекосяваха границата в търсене на прехрана на места, където никой друг вече не се съгласяваше да работи. Отначало чужденците биваха посрещани недоброжелателно, но много бързо вроденото великодушие на този народ им отваряше врати. Най-мразени бяха пришълците от южните части на континента или Сопо Зиг21, което ще рече там на майната си, както наричаха аржентинците, уругвайците и чилийците, защото в повечето случаи те търсеха политическо убежище, бяха интелектуалци, квалифициран персонал и професионалисти, които се конкурираха със средните категории венецуелски служители. Бързо разбрах, че емигрирайки, човек изгубва патериците, които са му служили дотогава като опора; започва от нула, защото миналото бива изтрито с един замах и никой не се интересува откъде идваш, нито пък с какво си се занимавал преди. Запознах се с хора, истински професионални величия в своята държава, чиито титли не намираха признание, и те биваха принуждавани да продават застраховки от врата на врата; зная и за измамници, които с измислени дипломи и йерархия успяваха по някакъв начин да се издигнат на висок пост — всичко зависеше от дързостта и от добрите връзки. Всичко можеше да се постигне с приятели или срещу заплащане на корупционна такса. Специалист можеше да сключи трудов договор единствено чрез венецуелец, който даваше името си и го вземаше под своя закрила; в противен случай нямаше никакъв шанс. Цената беше петдесет процента — единият вършеше работата, а другият се подписваше и си вземаше процента в началото, още с първите плащания. На втората седмица след пристигането на Майкъл, се появи работа за него в източните райони на страната, в гореща зона, която започваше да се развива благодарение на безграничното подпочвено съкровище. Цяла Венецуела почива върху море от черно злато; където боднеш, блика дебела струя нефт; природната красота е райска — има места, където златни късове и необработени диаманти лежат като семена на земята. Всичко се ражда на този климат, по протежение на магистралите се виждат бананови дървета и див ананас; хвърли ли човек костилка от манго, за няколко дни пониква дърво; около стоманената антена на нашия телевизор се уви растение, потънало в цвят. Природата все още не е докосната от цивилизацията: прохладни плажове с бял пясък и рошави палми; планини със заснежени върхове, където още бродят духовете на конквистадорите; обширни лунни савани, прекъсвани изневиделица от чудни тепуи
21
Игра на думи с Сопо Зиг — географско название, обозначаващо най-южните части на латиноамериканския континент, включващо Аржентина, Чили и Уругвай. — Б.пр.