Намираше гледката за толкова красива, че щом погледнеше навън, оставаше без дъх. В едната посока се виждаха само морето и хоризонтът, а в другата се простираше архипелагът със своите малки и големи острови и скали. Фарът отдавна не се използваше. Днес се издигаше над острова като паметник на отминалите времена. Лампата беше изгаснала, а металните плоскости и болтовете бавно ръждясваха под влиянието на солената вода и вятъра. Като дете Ани обичаше да си играе тук горе. Беше толкова тясно, като стая за игри високо над земята. Единствените мебели, които се побираха вътре, бяха леглото, на което пазачите на фара едно време спели по време на дългите смени, и един стол, на който човек можеше да седне и да наблюдава морето.
Ани легна в леглото. От покривалото се надигна мирис на спарено, но звуците около нея бяха същите, както когато беше малка. Крясъците на чайките, вълните, които се разбиваха в скалите, и скърцащият, стенещ звук, който идваше от самия фар. Тогава всичко бе толкова просто. Родителите й се тревожеха, че тъй като е единствено дете, ще й дотегне да стои на острова. Но нямаше причина за притеснения. Обичаше да прекарва времето си тук. А и не беше сама. Но нямаше как да им обясни това.
Матс Сверин въздъхна и се зарови в документите пред себе си. Днес беше от онези дни, през които не можеше да спре да мисли за нея. Не можеше да спре да се чуди. В такива дни не успяваше да свърши много работа, но вече все по-рядко изпадаше в подобно настроение. Започваше да превъзмогва случилото се или поне му се искаше да вярва, че е така. Истината вероятно беше, че никога няма да успее да го преживее напълно. Продължаваше да вижда лицето й пред себе си и в известен смисъл се чувстваше благодарен за това. Но същевременно му се искаше образът да стане неясен, размазан.
Опита да се съсредоточи върху работата си. През по-добрите дни му беше приятно. Беше предизвикателство да се впусне в общинските финанси и постоянните компромиси между политически и пазарни съображения. Естествено, през месеците откакто работеше тук, голяма част от времето му отиваше за проекта „Бадис“. Радваше се, че старата сграда най-накрая е реставрирана. Също като повечето жители на Фелбака, всеки път, когато минеше покрай постройката, Матс си мислеше със съжаление за някогашната й красота и се ядосваше, че е била оставена да запустее. Но сега си бе възвърнала предишния блясък.
Надяваше се, че има истина в бомбастичните обещания на Ерлинг за извънмерния успех, който ще има начинанието. Но Матс се съмняваше. Проектът вече беше натрупал огромни разходи покрай реконструкцията на сградата, а разработеният бизнес план се основаваше на твърде позитивни изчисления. На няколко пъти бе опитвал да изрази притесненията си, но без да получи отговор. Освен това имаше неприятното чувство, че нещо не е наред, въпреки че многократно бе преглеждал цифрите отново и отново, без да открие друго, освен огромните начислени разходи.
Матс погледна часовника и видя, че е време за обяд. Отдавна не бе изпитвал истински глад, но знаеше, че трябва да яде. Беше четвъртък, което означаваше палачинки и грахова супа в „Шеларен“. Все щеше да успее да хапне нещо.
Само най-близките щяха да присъстват на същинското погребение. Останалите изчезнаха тихо в другата посока, надолу към града. Ерика стисна здраво ръката на Патрик. Вървяха точно след ковчега и тя усещаше всяка крачка като удар право в сърцето. Беше опитала да убеди Ана да не се подлага на това, но сестра й настояваше за истинско погребение. Желанието на Ана да уреди всичко временно я беше изкарало от апатичното й състояние, така че Ерика се бе отказала от опитите да я разубеди и вместо това й помогна с приготовленията, които бяха нужни, за да могат Ана и Дан да погребат сина си.
За едно нещо обаче не отстъпи пред сестра си. Ана искаше всички деца да присъстват, но Ерика реши малките да останат вкъщи. Бяха дошли само двете най-големи, дъщерите на Дан Белинда и Малин. Кристина, майката на Патрик, остана да се грижи за Лисен, Адриан, Ема и Мая. И за близнаците, разбира се. Ерика малко се притесняваше, че на Кристина ще й дойде твърде много, но свекърва й спокойно я бе уверила, че все ще опази малките през двата часа, докато трае погребението.
Свиваше я сърцето, когато погледнеше към почти голата глава на Ана. Наложи се лекарите да обръснат косата й, за да могат да пробият черепа й и да облекчат напрежението, което се бе насъбрало вътре и което заплашваше да причини постоянни увреждания, ако не се вземат мерки. Вече й беше поникнала малко мъхеста коса, но цветът бе по-тъмен от преди.