Слязоха от пикапа и в настъпващия мрак преминаха покрай училището, през спортната площадка и през една врата в телената ограда излязоха на улица с къщи и високи дървета.
Смрачаването превърна лекия бриз в брулещ вятър, топъл и сух. Той вдигна от земята няколко сухи листа и ги запрати по тях, а върху настилката затанцуваха прашни призраци.
Травис знаеше, че бият на очи твърде много даже без пикапа и ремаркето. Съседите ще кажат на полицията да търси мъж, жена и златен ретривър — а това не беше най-често срещаната тройка по улиците. Беше нужно да ги разпитат за смъртта на Тед Хокни, затова нямаше да проведат издирването през пръсти! Трябваше да изчезват колкото може по-бързо.
Нямаше приятели, при които да се скрият. След смъртта на Пола той се отдръпна от неколцината си приятели, а и не поддържаше връзки с никой от работилите за него агенти по недвижимите имоти. Нора също нямаше близки познати — благодарение на Вайълет Девън.
Светлината в прозорците на къщите наоколо не сгряваше сърцата им, напротив — те бяха недостижими за тях убежища.
8
Гарисън Дилуърт живееше на самата граница между Санта Барбара и Монтесито, а разкошната му къща в английски кралски стил беше сред половин акър22 тучна ливада, чиято растителност никак не подхождаше на тропическата Калифорнийска флора, но съвършено изразяваше аристократичния вкус на адвоката. Когато им отвори, носеше черни мокасини, спортно сако с цвят на военноморска униформа, бяла трикотажна риза, очила с рогови рамки и полукръгли лещи за четене, а когато ги погледна над тях, в очите му, за щастие, имаше изненада, но не и досада.
— Е, добре дошли, младоженци!
— Сам ли сте? — попита Травис, след като тримата с Нора и Айнщайн пристъпиха в широкото фоайе с мраморен под.
— Сам ли? Да.
Нора спомена по пътя насам, че съпругата на адвоката е починала преди три години и сега за него се грижи икономка на име Гладис Мърфи.
— А госпожица Мърфи? — каза Травис.
— Вече се прибра в къщи — отвърна адвокатът и затвори вратата зад тях. — Изглеждате смутени. Какво, за Бога, е станало?
— Трябва ни помощ — намеси се Нора.
— Но — предупреди Травис, — всеки, който ни помогне, може да подложи себе си под ударите на закона.
Гарисън вдигна вежди.
— Но какво сте сторили? Съдейки по сериозния ви вид, всеки момент ще ми съобщите, че сте отвлекли президента срещу откуп.
— Не сме направили нищо нередно — успокои го Нора.
— Направили сме — възрази Травис. — И все още го правим — даваме подслон на кучето.
Объркан, Гарисън погледна намръщено към ретривъра.
Айнщайн изскимтя нещастно, като си придаде подходящ за случая вид на галено куче.
— И в къщата ми има мъртъв човек — допълни Травис.
Гарисън премести поглед от кучето към Травис.
— Мъртъв човек?
— Не го е убил Травис — каза Нора.
Адвокатът отново погледна Айнщайн.
— Нито пък кучето — рече Травис. — Но ще ме търсят като важен свидетел или нещо подобно, дяволски е сигурно.
— М-м-м-м-м — проточи Гарисън, — защо да не влезем в моя кабинет и там да изясним всичко?
Поведе ги през огромната полуосветена всекидневна и след един къс коридор влязоха в малка стаичка, богато украсена с резбовано тиково дърво и таван от релефна мед. Креслата и диванът от кафяво-червена кожа изглеждаха скъпи и удобни. Масивното бюро беше от полирано тиково дърво, а в ъгъла му стоеше съвършено изработен модел на петмачтова шхуна с опънати платна. Украсата се състоеше от различни корабни приспособления — рул, бронзов секстант, извит волски рог, пълен с китова мас, в която бяха забити игли, изглежда употребявани за шиене на платна, шест вида палубни фенери, кормчийска камбана и морски карти. Травис видя снимки на мъж и жена в различни платноходки, а мъжът беше Гарисън.
На малката масичка до едно от креслата имаше отворена книга и недопита чашка скоч. Очевидно адвокатът е почивал тук, когато са звъннали на вратата. Предложи им питие и двамата казаха, че ще пият това, което пие и той.
Айнщайн великодушно остави дивана за Травис и Нора, а той се настани във второто кресло. Но не легна вътре, а по-скоро седна, като че ли се готвеше да участва в предстоящия сериозен разговор.
От един бар в ъгъла Гарисън им наля „Чивъс Ригъл“ в две стъклени чаши с лед. Нора не беше свикнала да пие уиски, затова Травис остана изумен, виждайки как тя пресуши питието на две дълги глътки и поиска още. Реши, че е съвсем права и последва примера й, като занесе и своята празна чаша на барчето, докато Гарисън пълнеше нейната.
— Искам да ви разкажа всичко и да разчитам на вашата помощ — каза Травис, — но наистина трябва да знаете, че е възможно законът да не е на ваша страна.