„Ще му пръсна черепа и ще сграбча кучето“ — помисли Винс.
Но добре знаеше, че Отвертката иска да чуе същите гадости, същите приказки на закоравял главорез, които повечето като него обичаха да слушат от Винс, техния любим наемен убиец, затова отговори:
— Дон Тетраня, възнамерявам да му отрежа топките, да му изрежа ушите, да му изтръгна езика — и чак тогава да забия ледения ханджар в неговото сърце и да спра това цъкало.
Очите на дебелия мъж блеснаха от одобрение. Ноздрите му почервеняха.
3
До Деня на Благодарността24 Чуждият още не беше намерил белосаната къща в Биг Сар.
Всяка вечер Травис и Нора заключваха кепенците от вътрешната страна на прозорците. Осигуряваха вратите с глухи болтове. Когато се оттегляха на втория етаж, спяха с пистолети до леглото и револвери върху нощните шкафчета.
Понякога, в мъртво-тихите часове след полунощ ги будеха странни шумове в двора или по покрива на верандата. Айнщайн тичаше от прозорец до прозорец, душеше настойчиво, но винаги показваше, че нищо не ги заплашва. А когато Травис излизаше да провери, обикновено намираше скитаща миеща мечка или някое друго горско същество.
В Деня на Благодарността Травис се радва повече, отколкото мислеше за възможно в тяхното положение. Двамата с Нора приготвиха с усърдие традиционните блюда, макар и само за трима: печена пуйка с кестени, миди на фурна, моркови с глазура, варена царевица, салата от кисело зеле, кифлички с полукръгла форма и тиквеник.
Айнщайн опита всичко, тъй като небцето му вече беше по-развито отколкото на обикновено куче. Но все пак си оставаше куче и единственото нещо, което изобщо не му хареса, беше вкусът на киселото зеле, а пред всичко останало предпочете пуйката. Голяма част от следобеда той прекара в доволно дъвчене на кълките.
През изминалите седмици Травис забеляза, че като повечето кучета, Айнщайн понякога излиза в двора за да хапне малко трева, въпреки че от време на време тя изглежда го задавяше. Повтори същото и в Деня на Благодарността, а когато Травис го попита дали харесва вкуса на тревата, Айнщайн отговори „не“.
— Тогава защо понякога се опитваш да пасеш?
НУЖДАЯ СЕ.
— Защо?
НЕ ЗНАМ.
— Ако не знаеш за какво ти трябва, как изобщо разбираш, че се нуждаеш? Инстинкт?
ДА.
— Просто инстинкт?
НЕ ЗАСЯГАЙ ТОВА.
Тази вечер тримата се излежаваха върху купчини от възглавници на пода във всекидневната пред голямата зидана камина и слушаха музика. Златистата козина на Айнщайн изглеждаше лъскава и пухкава в светлината на огъня. Както седеше, прегърнал с една ръка Нора, а с другата галеше кучето, Травис помисли, че яденето на трева сигурно е добро нещо, защото Айнщайн изглеждаше здрав и пълен с енергия. Айнщайн подсмръкна няколко пъти и от време на време кашляше, но изглежда това бяха естествени реакции на празничното преяждане и на топлия, сух въздух пред камината. Нито веднъж Травис не усети безпокойство за здравето на кучето.
4
В мекия петъчен следобед на 26 ноември, точно след Деня на Благодарността, Гарисън Дилуърт беше на борда на любимата си четирийсет и два футова яхта „Хинкли Саутуестър“, кръстена „Дивна Красота“, на своя кей в пристанището на Санта Барбара. Лъскаше хромираните части и отдаден на това занимание, почти не забеляза двамата мъже в тъмни делови костюми, които приближаваха по кея. Вдигна поглед, точно когато щяха да се представят и веднага разбра кои са — не имената им, но за кого трябва да работят — още преди да покажат своите документи.
Името на единия беше Джонсън.
Другият се казваше Соумз.
Като се преструваше, че е смутен, но заинтересуван от вниманието им, той ги покани на борда.
Когато прекрачи от пристана върху палубата, този, чието име беше Джонсън, каза:
— Желаем да ви зададем няколко въпроса, господин Дилуърт.
— Относно какво? — попита Гарисън, докато бършеше ръцете си в чист бял парцал.
Джонсън беше чернокож мъж с нормален ръст, дори леко мършав, с измъчен вид, но все пак внушаващ уважение.
Гарисън продължи:
— Национално управление за сигурност, казвате? Разбира се, не мислите, че съм наемник на КГБ?
Джонсън се усмихна едва.
— Работили сте за Нора Девън?
Той повдигна учудено вежди.
— Нора? Сериозно ли говорите? Е, аз мога да ви уверя, че Нора не е човек, който може да бъде въвлечен…
— Значи сте неин адвокат? — попита Джонсън.
Гарисън хвърли поглед към по-младия мъж с луничаво лице, агент Соумз, и отново повдигна вежди, сякаш искаше да го попита дали Джонсън винаги е толкова суров. Очите на Соумз останаха безизразни — той взимаше пример от своя шеф.