— Казах ти, това няма нищо общо с Банодайн.
— Ами пожара в лабораториите на следващия ден… сами ли са ги запалили — за да унищожат доказателствата за това, с което се занимават?
— Не ставай смешен — каза Лем уморено и вкара контактния ключ. — Доказателства се унищожават много по-лесно и по-незабелязано. Ако изобщо има какво да се прикрива. А в случая няма. Защото Банодайн няма нищо общо с тая история.
Лем запали двигателя, но Уолт не се предаваше. Държеше вратата и се наведе още по-ниско, за да се чува гласът му през шума на колата.
— Генно инженерство. Това им е работата в Банодайн. Човъркат разни бактерии и вируси, създават нови гадини с благородна цел — да произвеждат инсулин или пък да поглъщат петролни петна в морето. Разбрах, че човъркат и гените на растения — правят царевица, растяща в киселинна почва и пшеница, която расте с двойно по-малко вода. Свикнали сме да мислим, че от бърникането на гените се получават разни дребни неща — я растения, я микроби. Но успеят ли да бръкнат в гените на животно, току-виж се излюпило някое чудновато създание, съвсем нов животински вид. Това ли са направили и то ли е избягало от Банодайн?
Лем ядосано поклати глава.
— Слушай, Уолт, аз не съм специалист по преструктуриране на ДНК, но мисля, че науката е още далеч от равнището, нужно за постигане на планиран резултат в подобна област. А и какъв смисъл може да има? Добре де, само си представи, че докато човъркат генетичната структура на някой познат вид, успеят да създадат някакво свръхестествено животно — каква полза може да има от него? Освен, разбира се, за някоя карнавална изложба на необикновени творения на природата.
Уолт присви очи:
— Аз не знам. Ти ще ми кажеш.
— Слушай, парите отпускани за научни изследвания, винаги са дяволски оскъдни и има жестоко съперничество за всяка — малка или голяма — сума, тъй че никой не може да си позволи разработването на нещо, от което няма полза. Разбираш ли ме? Освен това знаеш, че ние сме поели случая в Банодайн, следователно това е въпрос, засягащ националната отбрана и ако там се занимават с подобни неща, значи прахосват парите на Пентагона за глупости.
— Чувал съм и друг път да използват думите „прахосват“ и „Пентагон“ в същото изречение — отбеляза Уолт без усмивка.
— Разсъждавай трезво, Уолт. Едно е Пентагонът да остави работещите по негова поръчка да изразходват парите както пожелаят, ако разработват някоя жизненоважна оръжейна система. А съвсем друго е да раздават щедро средства за експерименти без отбранително значение. Вярно, понякога и те работят неефективно, даже допускат корупция, но никога не действат глупаво. Както и да е, повтарям ти пак: разговорът е безсмислен, защото това няма нищо общо с Банодайн.
Уолт задържа поглед върху своя приятел, а после каза с въздишка:
— Господи, Лем, колко добре го правиш. Убеден съм, че ме лъжеш, но като те слушам, почти започвам да ти вярвам.
— Казвам ти истината.
— Добре лъжеш. Та, кажи ми… какво стана с Уедърби, Ярбек и другите? Заловихте ли вече убиеца?
— Не.
Всъщност човекът, който Лем натовари със случая, му докладва, че най-вероятно Съветите са наели убиец, който е външен за техните служби и не е свързан с политиката. Разследването попадна в задънена улица. Но отговорът на Лем се изчерпваше с едно-единствено „не“.
Уолт започна да се изправя и понечи да затвори вратата, но изведнъж спря и отново наведе глава към Лем.
— Само да ти кажа още нещо. Забелязваш ли, че то сякаш има някаква цел и се движи към нея съзнателно?
— За какво ми говориш?
— То неотклонно напредва на север или север-северозапад, откакто е избягало от Банодайн.
— То не е бягало от Банодайн, по дяволите.
— Така — от Банодайн към каньона Свети Джим, оттам — в Ървин парк, и оттам — към къщата на Кийшън тази вечер. Неотклонно на север или север-северозапад. Предполагам, знаеш какво може да значи това, коя е крайната му цел, но не смея да те питам, защото ще ме хвърлиш право в затвора и ще ме оставиш да изгния там.
— Казвам истината за Банодайн.
— Ти твърдиш така.
— Невъзможен си, Уолт.
— Ти твърдиш така.
— Всички твърдят така. А сега ще ме оставиш ли да си отида в къщи. Скапан съм.
Най-накрая Уолт затвори вратата с усмивка.
Лем излезе от гаража на клиниката и подкара по Мейн Стрийт, после сви по междуградския път към дома си в Пласентия. Надяваше се зората да го свари в леглото.
Докато летеше със служебния автомобил на НУС по улиците, пусти като водите в центъра на океана, мислеше за Чуждия и пътя му на север. Той самият го забеляза. И беше убеден, че знае целта му, даже и да не разбираше къде точно отива. Още от самото начало кучето и Чуждия усещаха по необикновен начин взаимното си присъствие, чрез някакъв тайнствен инстинкт единият разбираше настроенията и действията на другия, даже и да бяха в различни стаи. Дейвис Уедърби веднъж предположи, че между двете същества има някаква телепатична връзка и думите му прозвучаха сериозно. Вероятно Чуждият все още бе настроен на вълната на кучето и някакво шесто чувство му подсказваше посоката на преследване. В името на кучето Лем се молеше Богу да не е така. При експериментите стана ясно, че кучето изпитва непрекъснат страх от Чуждия. Имаше достатъчно основания за това. За проекта Франсис те двамата бяха ин и ян13 — успехът и провалът, доброто и злото. Да, както кучето беше красиво, умно и добро — тъй всяка фибра на Чуждия бе изтъкана от грях, грозота и злост. Изследователите скоро видяха, че Чуждият не се страхува от кучето, а го мрази неистово, но така и не можаха да разберат защо. Сега двамата бяха на свобода и може би Чуждият усърдно преследваше своята най-съкровена цел — да разкъса ретривъра крайник по крайник.