— Защо ли прави всичко това? — учуди се Нора.
— Струва ми се, че няма никакво желание да гледа тоя филм.
— Имаме си собствен кинокритик, пухкав и четирикрак.
Това се случи в четвъртък вечерта. В петък привечер на Травис — а и на кучето — им оставаше съвсем малко да полудеят от умора и безсилие.
Понякога Айнщайн проявяваше невероятна интелигентност, а понякога се държеше като съвсем обикновено куче — и тези внезапни смени на кучешки гений и помиярска тъпота можеха да влудят всеки, който се опитваше да разбере причината за неочакваните прояви на неговия ум. Травис започваше да мисли, че най-добрият начин да се справи със загадката на ретривъра, бе просто да го приема какъвто е; да не се изненадва от проблясъците на ум у него, но и да не ги очаква непрекъснато. Най-вероятно тайната на Айнщайн никога нямаше да бъде разгадана.
Обаче Нора не губеше търпение. Непрекъснато им напомняше, че Рим не е изграден за един ден и всяко голямо начинание изисква решителност, упорство, постоянство и време.
И когато тя се впускаше в своите поучения за твърдост и търпение, Травис уморено въздишаше, а Айнщайн се прозяваше.
Нора остана невъзмутима. След като прегледаха картинките във всички списания и книги, тя отдели тези, на които Айнщайн реагира, разпредели ги равномерно по пода и поиска от него да направи връзка между различните изображения.
— Всичките са образи на неща, играли важна роля в миналото му — каза тя.
— Не мисля, че можем да сме убедени — отговори Травис.
— Нали точно това го помолихме да направи — продължи Нора. — Помолихме го да ни посочи картинки, които могат да ни подскажат откъде е дошъл.
— А той дали разбира правилата на твоята игра?
— Да — отвърна тя убедено.
И кучето бафна.
Нора вдигна лапата на Айнщайн и я постави върху снимката на цигулка.
— Е, добре, рошльо. Значи си спомняш отнякъде цигулката и тя по някакъв начин е била важна за тебе.
— Може би е имал концерт в Карнеги Хол15 — измърмори Травис.
— Млъкни! — каза Нора и се обърна към кучето:
— Така. А сега покажи, свързана ли е цигулката с нещо от другите картинки? Има ли там някой образ, който ще ни помогне да разберем какво значи за тебе тя?
За миг Айнщайн я погледна втренчено, сякаш размишляваше върху въпроса й. След това прекоси стаята, като стъпваше внимателно в пролуките между редиците снимки, душеше, а погледът му бързо прескачаше вляво и вдясно, докато намери рекламата на портативния стерео касетофон „Сони“. Постави лапа отгоре и обърна очи към Нора.
— Връзката е очевидна — обади се Травис. — Цигулката свири, а касетофонът възпроизвежда музиката. За кучешкото асоциативно мислене това е забележително постижение, но дали наистина означава нещо повече, и то свързано с неговото минало?
— О, сигурна съм, че означава — отвърна Нора.
После попита кучето:
— Познавал ли си някого в миналото, който свири на цигулка?
Кучето се взираше в нея.
Тя продължи:
— Или предишният ти господар е имал касетофон като този?
Кучето не отместваше поглед от нея.
Нора зададе следващия въпрос:
— Може би цигуларят от твоето минало е записвал собствените си изпълнения на касетки?
Кучето премигна и започна да вие тихо.
— Е, добре — не спираше тя. — Има ли тука друга картинка, която можеш да свържеш с цигулката и касетофона?
Айнщайн огледа рекламата на „Сони“, като че ли мислеше, а после влезе между други две редици снимки, като този път спря до едно списание, върху чиито страници се виждаше лекар от Синия Кръст с бяла престилка, изправен до леглото на току-що родила майка с малкото си бебе в ръце. Върху лицата на доктора и майката грееха широки усмивки, а детето излъчваше спокойствие и невинност като младенеца в ръцете на Богородица.
Нора допълзя на четири крака близо до кучето и му каза:
— Тази картинка напомня ли ти за семейството, при което си живял?
Ретривърът отново я гледаше объркан.
— Хората, при които си живял преди, са били майка, баща и малко бебе?
Кучето стоеше втренчено.
Както седеше на пода, облегнат върху седалката на канапето, Травис каза:
— Боже мой, изглежда сме изправени пред един истински случай на прераждане. Може би нашият Айнщайн си спомня, че е бил лекар, майка и бебе в някой предишен живот.
Нора не удостои това предположение с отговор.
— И то бебе, което свири на цигулка — отбеляза Травис.
Застанала върху коленете и ръцете си като куче, Нора стоеше на две-три стъпки, буквално лице в лице, срещу ретривъра.