Дурник кимна.
— Да, май беше точно така.
— Напоследък имах възможност да проуча някои стари хералдически книги и открих нещо наистина забележително. Знаете ли, друже Дурник, че съпругата ви наистина е херцогиня на Ерат?
Дурник примигна и невярващо попита:
— Поул?
Поулгара вдигна рамене и отвърна:
— Почти бях забравила. Това беше толкова отдавна…
— Въпреки това титлата ви е все още валидна, ваша светлост — увери я Брендиг. — Всеки земевладелец в областта Ерат плаща ежегоден малък данък по сметка на ваше име в Сендар.
— Колко досадно! — възкликна тя.
— Я почакай, Поул — остро я прекъсна Белгарат. Очите му изведнъж светнаха остро. — Брендиг, каква е сумата в сметката на дъщеря ми — би ли ми казал приблизителната цифра?
— Доколкото зная, няколко милиона — отвърна Брендиг.
— О! — възкликна Белгарат с широко отворени очи. — О, о, о!
Поулгара го изгледа изпитателно, после рязко попита:
— Какво си наумил, татко?
— Просто се радвам за тебе, Поул — отвърна той с ентусиазъм. — Всеки баща би бил щастлив да научи, че чедото му се справя така добре с живота. — Той отново се обърна към Брендиг. — Кажи ми, генерале, кой управлява богатството на дъщеря ми?
— За него е отговорна кралската корона, Белгарат — отговори Брендиг.
— Какво ужасно бреме за бедния Фулрах — замислено каза Белгарат. — Като се вземат предвид всичките му други задължения, вероятно аз би трябвало…
— О, не, стари вълко — прекъсна го твърдо Поулгара.
— Просто си помислих…
— Да, татко. Зная какво си помисли. Парите са на прекрасно място.
— Никога през живота си не съм бил богат — измърмори Белгарат с тъжен копнеж.
— В такъв случай разкошът не ти липсва, нали?
— Ти си безжалостна жена, Поулгара — да оставяш стария си беден баща в лишения.
— Живял си без пари и имущество хиляди години, татко. Не зная защо, но съм почти убедена, че и сега ще оцелееш без тях.
— А как си станала херцогиня на Ерат? — обърна се Дурник към жена си.
— Направих услуга на херцога на Воу Вейкюн — отговори тя. — Беше нещо, което никой друг не можеше да стори. Той ми беше много благодарен.
Дурник изглеждаше изумен.
— Но Воу Вейкюн е унищожен преди хиляди години — възрази той.
— Да, зная.
— Мисля, че ще ми е доста трудно да привикна с всичко това.
— Знаеше, че не съм като другите жени — напомни му тя.
— Да, но…
— Наистина ли има някакво значение каква е възрастта ми? Нима тя променя нещата?
— Не — веднага отговори Дурник. — Не променя нищичко.
— Тогава не се тревожи за това.
Продължиха с леки преходи през южна Сендария. Всяка вечер отсядаха в солидните удобни ханове, ръководени от толнедранските легионери, които патрулираха и поддържаха императорското шосе. Групата им пристигна в Мурос в следобеда на третия ден след тръгването им от Камаар. Огромни стада от Алгария бяха струпани на десетки акри земя на изток от града. Облаците прах, които се вдигаха изпод копитата им, скриваха небето. Мурос не беше приятен град през сезона, когато тук пристигаха стадата. Беше горещ, мръсен и шумен. Белгарат предложи да го подминат и да пренощуват в планината, където прахта щеше да е по-малко, а съседите — не така гръмогласни.
— Нима възнамерявате да ни придружите през целия път до Долината? — обърна се той към генерал Брендиг, след като отминаха стадата и вече вървяха по Големия северен път към планините.
— Всъщност не, Белгарат — отвърна Брендиг, взирайки се към група алгарски конници, които приближаваха към тях по пътя. — Вече е време да поема по обратния път.
Водачът на алгарските ездачи беше висок мъж с орлов нос, облечен в кожени дрехи, с гарвановочер кичур коси, разпилени по раменете му. Когато стигна до каруцата, той изопна юздите на коня си, кимна на сендарския офицер и тихо каза:
— Генерал Брендиг.
— Милорд Хетар — отвърна учтиво Брендиг.
— Какво правиш тук, Хетар? — попита Белгарат.
Хетар отвори широко очи.
— Просто прекарах стадо добитък през планините, Белгарат — отвърна невинно той. — Сега се връщам и си помислих, че бихте имали нужда от компания.