— Съжалявам.
— Тя бе много уморена — продължи Тупик.
— Покрихме я с цветя — рече Попи. — И след това затворихме къщата й.
— Това щеше да й хареса.
— Каза, че един ден ти ще се върнеш — подхвана Тупик. — Тя бе много мъдра.
— Да.
— Каза, че трябва да чакаме, докато пристигнеш, и да ти предадем едно съобщение.
— Така ли?
— Съществува зло, което се движи срещу теб.
— Започвах да го подозирам.
— Каза да ти предадем, че злото има много лица, че лицата му не винаги са в съгласие помежду си, но това, което стои зад всичко, няма лице. То идва от много по-далеч, отколкото подозираш.
— Не те разбирам.
— То идва отвъд звездите.
Гарион го погледна.
— Тъкмо това трябваше да ти предадем — увери го Попи. — Тупик го повтори точно така, както майка ни го каза на него.
— Съобщи на Белгарат за мама — рече Тупик. — Предай му, че тя му изпрати своите благодарности.
— Ще му предам.
— Довиждане, Белгарион — изрече тихо блатното същество. Попи издаде тих, нежен гърлен звук, приближи се и потърка за миг муцуната си в ръката на Гарион.
След това двамата се плъзнаха през парапета и изчезнаха в тъмните води на блатата.
16.
Беше мрачно място. Селцето се гушеше на брега на реката в края на плоска, с нищо незапомняща се равнина, покрита с груба тъмнозелена трева. Почвата бе наносна глина, хлъзгава и сива, и изглеждаше неплодородна, а отвъд големия завой на река Мрин се простираше безкрайната зелено-кафява шир на блатата. Селото се състоеше от двайсетина сиво-кафяви къщи, всички струпани около квадратната каменна гробница. Паянтови кейове, построени от бели като кост дървета, изхвърлени на брега, стърчаха в реката като пръсти на скелет, рибарски мрежи висяха върху колове и се сушеха във влажния въздух, който гъмжеше от комари.
Корабът на Гарион пристигна около обяд и той незабавно се отправи по скърцащия кей към калната, изровена от колелата на каруци улица, водеща към самата гробница. Кралят вървеше внимателно, за да не се подхлъзне, и усещаше неприкритите любопитни погледи на селяните. Големият меч на риванския крал стърчеше над рамото му.
Когато Гарион спря пред потъмнелите бронзови врати и поиска да влезе, жреците на Белар, които пазеха гробницата, започнаха да раболепничат и да се умилкват. Поведоха го през застлан с плочи вътрешен двор и гордо му показаха прогнила кучешка колиба и голям, здрав, намазан с катран стълб, по който висяха останки от тежка ръждясала верига. На това място лудият пророк бе прекарал последните си дни.
В самата гробница се намираше традиционният олтар с изсечена върху камък мечешка глава. Гарион забеляза, че вътрешността на гробницата се нуждае от почистване. Самите жреци също бяха чорлави и немити. Помисли си, че една от първите изяви на религиозен плам е силната омраза към сапуна и водата. Светите места и тези, които се грижеха за тях, като че ли винаги миришеха лошо.
Когато стигнаха до сводестото светилище, възникна малък проблем. Там се намираше пожълтелият пергамент на оригинала на Мринския сборник, положен в кристален сандък, а над него се издигаха две свещи с височината на човешки ръст. Един от жреците, фанатик, чиято коса и брада приличаха на разпиляна от вятъра купа сено, се противопостави остро, почти истерично, когато Гарион любезно поиска сандъкът да бъде отворен. Ала висшият духовник бе достатъчно дипломатичен и призна върховенството на мнението на риванския крал, особено когато забеляза Кълбото на Алдур, така че Гарион можеше да разгледа всеки свещен обект, който желаеше. Гарион още веднъж се убеди, че по някакъв особен начин той самият е свещен обект в съзнанието на много алорни.
Фанатикът най-накрая отстъпи, макар да продължи да мърмори: „Светотатство“. Кристалният сандък бе отворен с ръждясал ключ и в кръга от светлината на свещите бяха поставени малка масичка и стол. Така Гарион можеше да разгледа внимателно сборника.
— Мисля, че вече мога да се справя сам, ваши светейшества — обърна се учтиво кралят към тях. Не обичаше хора, надвесени над раменете му, пък и сега не чувстваше особено силна нужда от компания. Гарион седна, постави ръка върху свитъка и погледна малката група жреци. — Ще ви повикам, ако имам нужда от нещо.
Лицата им изразяваха неодобрение, но съкрушителното присъствие на краля на Рива ги бе направило твърде плахи, така че те не се противопоставиха на категоричното му желание да напуснат помещението и излязоха тихо един след друг.
Гарион бе възбуден. Решението на загадката, която го бе измъчвала през всичките тези месеци, най-сетне се намираше в ръцете му. Той развърза с треперещи пръсти тънката копринена панделка и започна да развива пращящия пергамент. Начинът на изписване на думите бе старинен, но изпълнен с великолепие. Отделните букви бяха по-скоро изкусно изрисувани, отколкото изписани. Кралят на Рива незабавно разбра, че на създаването единствено на този ръкопис е бил посветен цял един живот. С потръпващи от нетърпение ръце Гарион внимателно разви свитъка, очите му пробягаха по вече познатите думи и фрази в търсене на реда, който веднъж завинаги щеше да разбули загадката.