Ето го! Гарион се взря недоверчиво в него и не можа да повярва на очите си. Петното бе точно същото както и при всички други копия. Без малко щеше да изкрещи от отчаяние.
Притиснат от мъчителното чувство за поражение, риванският крал прочете още веднъж този ред със съдбовно значение: „И детето на Светлината ще срещне детето на Мрака, ще го надвие и тъмнината ще избяга. Но внимавайте — камъкът, който лежи в центъра на светлината, ще…“ — И тук отново се появяваше проклетото петно.
Когато Гарион прочете откъса втори път, се случи нещо особено. Изведнъж го обзе някакво странно безразличие. Защо вдигаше толкова шум за една-единствена дума, скрита под петното? Какво щеше да промени една дума? Понечи да стане от стола, да прибере свитъка и да излезе от това място, в което се разнасяха зловонни миризми. Искаше му се да се прибере вкъщи. И изведнъж внезапно спря, припомнил си всички часове, които бе прекарал в опити да разгадае значението на фразата, заличена от петното. Нямаше да е излишно да прочете откъса още веднъж. В края на краищата бе изминал толкова дълъг път…
Кралят отново се захвана със свитъка, но неприятното чувство се изостри толкова много, че той едва успя да се задържи изправен. Защо си губеше времето с тези глупости? Бе изминал целия този път, за да си измъчва очите с този разкапващ се боклук, с несвързаните брътвежи на един болен ум, записани върху пергамента — тази воняща, полуизгнила, зле ощавена кожа. Гарион отблъсна сборника с отвращение. Това наистина беше глупаво. Той отмести стола си, изправи се и преметна на гръб големия меч на Желязната хватка. Неговият кораб го очакваше, закотвен на кея. Докато паднеше нощта, можеше да е изминал половината път до Коту, а след седмица щеше да бъде отново в Рива. Щеше да заключи библиотеката завинаги и можеше да се посвети на истинската си работа. В края на краищата владетелят на кралството нямаше време за всички тези умопобъркващи размишления. Гарион решително обърна гръб на свитъка и тръгна към вратата.
Ала в момента, когато отмести поглед от свитъка, спря. Какво правеше той? Наистина трябваше да разбули тайната на петното. Но когато се обърна и отново погледна ръкописа, отново го помете същата тази вълна от непоносимо отвращение. Тя бе толкова силна, че риванският крал се обърна с гръб към сборника. Изведнъж чувството на неприязън изчезна. Имаше нещо в самия свитък, което се опитваше да го прогони.
Гарион започна да крачи нагоре-надолу, като внимателно задържеше погледа си встрани от ръкописа. Какво бе изрекъл сухият глас в съзнанието му? „Там има няколко думи. Ако ги погледнеш при подходяща светлина, ще успееш да ги видиш.“ Каква светлина? Свещите в това сводесто помещение явно не бяха онова, което бе имал предвид сухият глас. Слънчева светлина? Това едва ли бе вероятно. Поледра бе казала, че той трябва да прочете скритите думи, но как би могъл при положение, че сборникът буквално го прогонваше всеки път, когато го погледнеше? Гарион спря. Какво друго бе споменала тя? Нещо от рода на това, че няма да може да ги види без…
Вълната на отвращение, която връхлетя срещу него, бе толкова силна, че Гарион усети как стомахът му се свива. Кралят се завъртя бързо така, че да бъде с гръб към омразния документ. Изведнъж дръжката на меча на Желязната хватка го удари внезапно и болезнено по главата. Гарион гневно вдигна ръка към рамото си, за да хване дръжката и да я блъсне надолу, но вместо това ръката му докосна Кълбото на Алдур. Чувството на погнуса моментално се изпари, мислите и съзнанието му се избистриха. Светлината! Разбира се! Той трябваше да прочете сборника под светлината на Кълбото! Тъкмо това се бяха опитали да му кажат Поледра и сухият глас. Гарион непохватно протегна ръка и хвана Кълбото.
— Измъкни се от мястото си — промърмори той. Чу се леко щракване и безценният камък остана в ръката му. Огромният меч, препасан през гърба му, изведнъж стана много тежък и Гарион без малко щеше да се смъкне на колене на пода. С изумление разбра, че привидната липса на тежест у огромното оръжие е дело на самото Кълбо. Докато се бореше с това грамадно тегло, той започна да опипва непохватно катарамата върху гърдите си, разкопча я и усети как гигантското оръжие се плъзна от гърба му. Мечът на Желязната хватка падна на пода и издрънча оглушително.