Гарион напредваше в галоп на юг с добро темпо. Поддържаше конете си свежи и силни, като на всеки две или три левги ги сменяше. Дългото пътешествие в търсене на Кълбото го бе научило на много начини за запазване силата на добрия кон и той употребяваше всички. Когато на пътя му се изпречеше стръмен хълм, той забавяше препускането и тръгваше ходом, след това наваксваше изгубеното време по дългия спускащ се склон на хълма. Когато можеше, заобикаляше неравния път. Спираше късно за нощувка и потегляше отново в ранни зори.
Напредваше на юг през дълбоко до колене развълнувано море от избуяла зелена степ на трева, което се ширеше под топлото пролетно слънце, Заобиколи алгарската крепост, която хората бяха изградили висока колкото планина; знаеше, че крал Чо-Хаг, кралица Силар и, разбира се, Хетар и Адара, ще настояват да поостане за ден-два. С искрено съжаление премина с около левга на запад от къщичката на Поледра. Надяваше се по-късно да му остане време да навести леля Поул, Дурник и Еранд. Точно сега обаче трябваше да стигне до Белгарат с откъса от сборника, който старателно бе преписал и който бе прибрал прилежно във вътрешния джоб на жакета си.
Когато най-сетне спря пред ниската кула на Белгарат, бе толкова уморен, че краката му трепереха. Той скочи от коня пред голямата гладка скала, която служеше за врата на кулата, и извика:
— Дядо! Дядо, аз съм!
Не последва отговор. Ниската кула се издигаше смълчана над високата трева. Гарион дори и не се замисли за възможността старият човек да не си е у дома.
— Дядо! — извика повторно той. Отново нямаше отговор. Червенокрил кос се спусна от небето, кацна на върха на кулата и се взря любопитно в Гарион. След това започна да чисти с клюн перата си.
Гарион усети, че почти му прилошава от разочарование, после погледна смълчаната скала, която винаги се отместваше, за да пропусне Белгарат. Добре знаеше, че онова, което възнамерява да стори, е в сериозен разрез с добрите обноски, ала се съсредоточи, погледна скалата и изрече:
— Отвори се!
Камъкът послушно се отмести. Гарион влезе и бързо се изкачи по стълбите, като в последния момент се сети да прескочи стъпалото, където нестабилният камък все още не бе поправен.
— Дядо! — извика пак той.
— Гарион? — долетя отгоре сепнатият глас на стареца.
— Виках — рече Гарион и влезе в неразтребеното кръгло помещение. — Не ме ли чу?
— Съсредоточавах се върху нещо — отвърна възрастният мъж. — Какво става? Какво правиш тук?
— Накрая открих онзи откъс! — извика Гарион.
— Какъв откъс?
— Онзи от Мринския сборник — онзи, който липсваше.
— За какво говориш, момче? Няма липсващ откъс в Мринския сборник.
— Разговаряхме за това в Рива. Не си ли спомняш? Става дума за мястото, където има петно върху страницата. Показах ти го.
Белгарат го погледна възмутено.
— Дошъл си тук и прекъсваш работата ми само заради това?
Гарион го погледна. Това не беше Белгарат, когото познаваше. Старецът никога не се бе отнасял толкова студено с него.
— Дядо — подхвана кралят на Рива — някой някак си е скрил част от сборника. Когато го четеш, попадаш на една част, която не виждаш.
— Ти обаче можа да я видиш, така ли? — изрече Белгарат с глас, изпълнен с презрение. — Ти? Едно момче, което дори не можеше да чете, докато не стана възрастен мъж. Ние изучаваме този сборник хиляди години, а сега ти идваш и ни казваш, че пропускаме нещо?
— Чуй ме, дядо. Опитвам се да ти обясня. Когато стигнеш до това място, нещо се случва с ума ти. Не му обръщаш някакво внимание, защото поради някаква причина не желаеш да го сториш.
— Глупости! — изсумтя Белгарат. — Не ми трябва някакъв си абсолютно начинаещ хлапак да ми казва как трябва да уча.
— Няма ли поне да погледнеш какво открих? — умоляващо каза Гарион, извади пергамента от вътрешния си джоб и му го подаде.
— Не! — изкрещя Белгарат и отблъсна пергамента. — Махни тази глупост оттук. Махай се от кулата ми, Гарион!
— Дядо!
— Махай се! — Лицето на стареца бе пребледняло от гняв, очите му хвърляха светкавици.
Думите на дядо му толкова много нараниха Гарион, че в очите му блеснаха сълзи. Как Белгарат можеше да му говори така?
Старият човек се разгневи още повече, закрачи из стаята и замърмори гневно.
— Имам да върша работа — важна работа, а ти нахлуваш тук с тази налудничава история за нещо, което липсва. Как се осмеляваш? Как смееш да ме прекъсваш заради тази вятърничава глупост? Не знаеш ли кой съм аз? — Той махна с ръка към пергамента, който Гарион бе вдигнал и отново протягаше към него. — Махни от погледа ми това отвратително нещо!