— Пратили сте да ме повикат, ваше величество — каза Бледик с почтителен поклон.
— А, лейтенанте, влезте — заговори Гарион и се обърна с гръб към прозореца. — Имам спешно съобщение за крал Фулрах. Как смятате — колко време ще ви бъде необходимо да стигнете до Сендар?
Лейтенантът се замисли. Един поглед към сериозното му лице бе достатъчен, за да убеди Гарион: младежът обмисляше всичко. Бледик сви устни, докато разсеяно оправяше яката на яркочервената си униформа.
— Ако яздя през цялото време и сменям коня си във всеки хан по пътя, утре късно следобед ще бъда в двореца.
— Добре — каза Гарион и подаде на младия офицер сгънатото и запечатано писмо до сендарския крал. — Когато видите крал Фулрах, съобщете му, че съм изпратил лорд Хетар от Алгария до всички алорнски крале, за да ги уведоми, че свиквам среща на алорнския съвет в Рива. Бих искал и той да присъства.
— Да, ваше величество.
— Съобщете му, че Пазителят на Рива е бил убит.
Бледик отвори широко очи, лицето му пребледня.
— Не! — възкликна задъхано той. — Кой е отговорен за това?
— Все още не зная никакви подробности, но веднага щом наема кораб, ще отплаваме за острова.
— Гарион, скъпи — намеси се Поулгара от стола си до прозореца. — Обяснил си всичко това в писмото. На лейтенанта му предстои дълъг път, а ти го задържаш.
— Имаш право, лельо Поул — призна той. След това отново се обърна към Бледик. — Ще имате ли нужда от пари или друго нещо?
— Не, ваше величество.
— В такъв случай тръгвайте веднага.
— Незабавно, ваше величество. — Лейтенантът отдаде чест и излезе.
Гарион закрачи по скъпия малореански килим. Поулгара, облечена в обикновена синя рокля за пътуване, продължаваше да кърпи една от туниките на Еранд. Иглата й остро проблясваше на слънчевата светлина, струяща от прозореца.
— Как можеш да бъдеш толкова спокойна? — попита я кралят на Рива.
— Не съм, скъпи — отвърна вълшебницата. — Затова шия.
— Защо се бавят толкова? — терзаеше се той.
— Наемането на кораб отнема време, Гарион. Това не е като да купуваш хляб.
— Кой би искал смъртта на Бранд? — избухна той. Откакто преди около седмица напуснаха Долината на Алдур, кралят си задаваше този въпрос отново и отново. Грамадният Пазител с тъжно лице бе посветил изцяло живота си на Гарион и риванския трон и в действителност бе слял личните си желания с тези на краля. Доколкото Гарион знаеше, Бранд не бе имал никакви врагове.
— Това е едно от първите неща, които трябва да разберем, когато стигнем в Рива — отвърна вълшебницата. — Моля те, опитай да се успокоиш. С крачене нагоре-надолу нищо няма да постигнеш, а то ми действа твърде разсейващо.
Почти се бе свечерило, когато Белгарат, Дурник и Еранд се върнаха с един висок риванец с посивели коси. Дрехите му носеха отличителната миризма на солена вода и катран, която издаваше, че е моряк.
— Това е капитан Яндра — представи го Белгарат. — Той се съгласи да ни откара с кораба си до острова.
— Благодаря ви, капитане — бяха единствените думи на Гарион.
— Удоволствието е мое, ваше величество — отвърна Яндра със скован поклон.
— Да не би скоро да сте пристигнали от Рива? — попита го Поулгара.
— Вчера следобед, милейди.
— Имате ли някаква представа за това, което се е случило там?
— Не научихме много подробности на пристанището, милейди. Понякога хората горе в крепостта са малко потайни — не се обиждайте, ваше величество. Въпреки това из града се носят всякакви слухове и повечето от тях са твърде невероятни. Общо взето всичко, което мога да кажа със сигурност, е, че Пазителят на Рива е бил нападнат и убит от група череки.
— Череки! — възкликна Гарион.
— По този въпрос всички са единодушни, ваше величество. Някои хора твърдят, че всичките наемни убийци били убити. Други пък смятат, че някои са оцелели. Не мога да кажа със сигурност, но зная, че наистина погребаха шестима от тях.
— Добре — изсумтя Белгарат.
— Не и ако са били общо шестима, татко — каза Поулгара. — Трябват ни отговори, не трупове.
— Уф… извинете ме, ваше величество — измърмори Яндра с известно неудобство. — Може би не съм аз този, който трябва да го каже, но според някои от слуховете череките били някакви държавни служители от Вал Алорн и били изпратени от крал Анхег.
— От Анхег? Това е нелепо.
— Така разправят, ваше величество. Не вярвам много на това, но може би не бихте искали такъв слух да се разпространява из острова. Пазителят на Рива бе много обичан в цялото кралство и много хора се захванаха да подготвят мечовете си — ако разбирате какво искам да кажа.