— Мисля, че е по-добре да се прибера възможно най-бързо — рече Гарион. — За колко време ще стигнем до Рива?
Капитанът се замисли.
— Моят кораб не е толкова бърз, колкото черекските бойни плавателни съдове — извини се той. — Да кажем три дни, ако времето се задържи все така хубаво. Можем да отплаваме с прилива утре сутринта, ако успеете да се приготвите.
— Ще успеем — каза Гарион.
Над Морето на ветровете бе късно лято. Времето се задържа ясно и слънчево. Корабът на Яндра упорито пореше блестящите, огрени от слънцето вълни, наведен леко на една страна поради косия вятър. Гарион прекара по-голямата част от пътуването, крачейки мрачно по палубата. Три дни след като вдигнаха котва в Камаар, назъбените очертания на Острова на ветровете се появиха ниско на хоризонта пред тях и Гарион почувства, че го обзема някакво отчаяно нетърпение. Имаше толкова много въпроси, на които трябваше да намери отговор, толкова много неща, които трябваше да свърши, затова дори този един час, необходим, за да стигнат до пристанището му се струваше недопустимо забавяне.
Рано следобед корабът на Яндра заобиколи носа, засланящ пристанището, и се отправи към каменните кейове в долната част на града.
— Аз ще избързам напред — обърна се Гарион към останалите. — Вие ме последвайте, когато можете. — Още докато моряците затягаха въжетата, кралят скочи върху покритите със сол камъни на кея и тръгна нагоре към крепостта, като изкачваше по две стъпала наведнъж.
Се’Недра го чакаше пред портите, облечена в черна траурна рокля. Лицето й бе бледо, а очите й — пълни със сълзи.
— О, Гарион! — изплака тя, прегърна го и зарида върху гърдите му.
— Кога се случи това, Се’Недра? — попита я кралят, притискайки я в прегръдките си. — Хетар не ми съобщи много подробности.
— Преди около три седмици — хълцаше тя. — Бедният Бранд. Бедният ни скъп приятел.
— Къде мога да намеря Кайл?
— Работи на писалището на Бранд — отвърна тя. — Не мисля, че е спал по повече от два-три часа нощем, откакто се случи това.
— Леля Поул и останалите идват след мен. Искам да поговоря с Кайл. Би ли ги посрещнала, когато дойдат?
— Разбира се, скъпи — отговори тя и избърса очи с опакото на ръката си.
— Ще поприказваме по-късно — рече той. — Сега трябва да разбера какво се е случило.
— Гарион — прошепна тъжно малката кралица. — Били са череки.
— И аз така чух — отвърна Гарион. — Точно затова трябва да проуча нещата до дъно, при това възможно най-бързо.
Коридорите на крепостта бяха необикновено смълчани. Докато Гарион с решителни крачки приближаваше западното крило, откъдето Бранд бе ръководел ежедневните дела на кралството, слугите се покланяха и се отдръпваха встрани.
Кайл бе облечен в траурни одежди, лицето му бе посивяло от умора и мъка. Ала подредените купове документи върху тежкото писалище на Бранд свидетелстваха, че въпреки скръбта си той изпълнява не само своите задължения, но и тези на баща си. Когато Гарион влезе в кабинета, Кайл вдигна поглед и понечи да стане.
— Недей — спря го кралят. — Имаме твърде много работа, за да губим време с изискванията на етикецията. — Той погледна изтощения си приятел и с прискърбие добави: — Съжалявам, Кайл. Съжалявам повече, отколкото всички думи на света могат да изразят.
— Благодаря, ваше величество.
Гарион се отпусна на стола срещу Кайл и усети как собствената му умора го връхлита като вълна.
— Не можах да науча никакви подробности — рече кралят на Рива. — Би ли могъл да ми кажеш какво точно се случи?
Кайл кимна и се облегна назад.
— Случи се преди около месец, скоро след като ти замина за Драсния. Пристигна търговска делегация, изпратена от крал Анхег. Всичките им документи изглеждаха наред, но те не изясниха напълно причината за посещението си. Отнесохме се към тях с обичайната любезност. По-голямата част от времето си членовете на делегацията прекарваха в стаите, където ги бяхме настанили. Късно една нощ баща ми обсъждал някакви въпроси с кралица Се’Недра и се връщал в покоите си. Тогава се натъкнал на череките в коридора, който води към кралските покои. Попитал ги дали може да им помогне с нещо, а те се нахвърлили върху него без никакво предупреждение. — Кайл замълча за миг и стисна зъби. След това пое дълбоко дъх и прекара уморено ръка пред очите си. — Ваше величество, баща ми дори не е бил въоръжен. Направил е всичко възможно да се защити и успял да извика за помощ, преди да го съсекат. Братята ми и аз се втурнахме да му помогнем заедно с няколко от стражите в крепостта. Направихме всичко, което бе по силите ни, за да заловим убийците, но те категорично отказаха да се предадат. — Синът на Пазителя се намръщи. — Сякаш напълно преднамерено желаеха да изгубят живота си. Нямахме друг избор и ги убихме.