— Не трябваше ли да изчакаме да се стъмни и тогава да се приближаваме до града? — попита Гарион. Той и другите крале стояха на предната палуба на „Морска Птица“.
Анхег сви рамене.
— Те бездруго знаят, че идваме. Наблюдават ни още от Халберговия проток. Освен това сега им е известно, че сме тук, и хората на катапултите горе ще наблюдават единствено корабите. Това би трябвало да улесни задачата ви с Брендиг. Ще се промъкнете с лекота зад гърба им.
— Думите ти наистина звучат смислено.
— Според нас трябва да започнем в полунощ — заяви огромният черек. — Гарион и всички ние, които го придружаваме, първо ще се изкачим и ще заобиколим до задната страна на града. Брендиг и неговите хората ще ни последват до върха и след това ще завземат катапултите. Щом стане достатъчно светло, той ще започне да мята камъни към отсрещния бряг.
— Това ще даде ли достатъчно време на Гарион да заеме позиции? — попита крал Фулрах.
— Ще имаме на разположение много време, ваше величество — увери го Брендиг. — Лорд Барак казва, че горе теренът е сравнително равен.
— Освен това има и дървета — добави Барак. — Ще се възползваме от това и ще ги използваме за прикритие.
— Какво открито пространство ще трябва да преодолеем, когато щурмуваме града? — попита Гарион.
— Около петстотин метра — отвърна Барак.
— Твърде голямо разстояние.
— Почти толкова, колкото бих пробягал без особени усилия.
Вечерта бавно се спусна над спокойните води на залива. Лилави отблясъци заиграха по стръмните скали, които се издигаха от двете му страни. Гарион използва последните лъчи светлина, за да изучи внимателно всяка педя от стръмния склон, който той и хората му щяха да изкачват само след няколко часа. Нещо трепна точно над главата на риванския крал и привлече погледа му. Той погледна нагоре тъкмо навреме, за да види една призрачно бяла фигура, носеща се тихо в спокойния лилав въздух. Едно-единствено бяло перо бавно се спусна надолу и падна върху палубата.
Хетар се наведе и го вдигна. Минута по-късно леля Поул, загърната в синьото си наметало, излезе на палубата и отиде при тях.
— Ще трябва много да внимавате, когато наближите корабостроителниците — обърна се тя към Анхег и Брендиг. — Разположили са катапулти по самия бряг, за да ви държат на разстояние.
— Очаквах това — отвърна кралят и вдигна безразлично рамене.
— По-добре внимавай какво ти говори, Анхег — заяви Барак заплашително, — защото ако потопят кораба ми, ще ти оскубя брадата косъм по косъм.
— Какъв интересен начин да разговаряш със своя крал — подхвърли тихо Силк на Джевълин.
— Как е защитена задната част на града? — попита Гарион Поулгара.
— Стените са високи — отговори тя. — Портата изглежда впечатляваща, но няма много хора. — Добре.
Хетар тихо й подаде перото.
— О, благодаря — рече вълшебницата. — Това перце щеше да ми липсва.
Склонът на хълма, водещ до платото високо горе, бе дори по-стръмен, отколкото се бе сторило на Гарион, докато го изучаваше от палубата на „Морска птица“. Краката му се подхлъзваха върху коварните скали, почти невидими в среднощния мрак; жилавите клони на ниските храсти като че ли преднамерено го блъскаха в лицето и гърдите, докато кралят се катереше с мъка нагоре. Плетената му ризница бе тежка и той скоро плувна в пот.
— Тежко изкачване — лаконично отбеляза Хетар.
Бледият сърп на луната вече се бе показал, когато най-сетне изкачиха безмилостния хълм. Стигнаха до върха и видяха, че платото е покрито с гъста гора от ели и смърчове.
— Може би ще ни отнеме повече време, отколкото предполагах — измърмори Барак.
Гарион спря да си поеме дъх.
— Да отдъхнем малко — каза той на приятелите си и мрачно впери поглед в гората, която препречваше пътя им. — Ако всички започнем да се блъскаме през този гъсталак, хората при катапултите ще ни чуят — добави той. — Смятам, че е най-добре да изпратим разузнавачи да потърсят някаква пътека или просека.
— Дай ми няколко минути — рече Силк.
— По-добре вземи няколко души.
— Само ще ме забавят. Скоро ще се върна.
Дребничкият драснианец изчезна между дърветата.
— Той никога няма да се промени, нали? — измърмори Хетар.
Барак се засмя.
— Наистина ли мислиш, че би могъл да се промени?
— Колко време остава до зазоряване, милорд? — обърна се Мандорален към огромния черек.
— Два, може би три часа — отвърна Барак. — Много време изгубихме, докато се изкачвахме.
Лелдорин, преметнал лъка си на гръб, дойде при тях и каза:
— Генерал Брендиг вече е тръгнал.
— Чудя се как ще успее да се изкачи само с една ръка — измърмори Барак.