— Не смятам, че трябва да се тревожиш толкова много за Брендиг — отвърна Хетар. — Той обикновено се справя с това, което си е наумил.
— Силен човек наистина — съгласи се Барак.
Зачакаха в топлата лятна тъмнина. Луната бавно пълзеше нагоре по небето. Гарион чуваше виковете на хората на Анхег и скрибуцането на макари далече долу. Моряците очевидно се стремяха да вдигат достатъчно врява, за да заглушат шума, който хората на Брендиг можеше да вдигнат по време на трудното изкачване на обраслия с храсталаци склон. Най-накрая Силк се върна — изникна безшумно като привидение от шубраците.
— Има път на около четвърт миля оттук — тихо каза той. — Би трябвало да води към Ярвиксхолм.
— Чудесно — възкликна Мандорален. — Да тръгваме, господа. Градът ни очаква.
— Надявам се да не е така — възрази Гарион. — Цялата идея е в това да ги изненадаме.
Тесният път, открит от Силк, се оказа пътека на дървари. Тя лъкатушеше на изток към вътрешността на сушата. Гарион чуваше зад гърба си дрънченето на брони и постоянния шум от влачещи се крака. Напрегнатата възбуда нарастваше в гърдите му от мига, когато слязоха от корабите. Сега нетърпението му да нападне бе толкова силно, че той едва се сдържаше да не се впусне бегом напред.
Стигнаха до широка поляна. В другия й край бялата лента на добре утъпкания главен път се врязваше право на север, разсичайки пасищата, огрени от лунната светлина.
— Това е Халберговият път — каза Барак. — Почти стигнахме.
— Ще проверя как се справя Брендиг — прошепна Гарион, внимателно протегна ръце и заобиколи мислите на струпаните зад гърба му войници, търсейки познатото докосване до съзнанието на Дурник.
„Дурник — изрече той наум. — Чуваш ли ме?“
„Гарион?“ — достигна до него мисълта на ковача.
„Да, аз съм — отвърна Гарион. — Завзехте ли вече катапултите?“
„Остават ни още десетина. Брендиг се придвижва бавно. Стреми се да не вдига излишен шум.“
„Ще приключите ли с всички, докато започне да се развиделява?“
„Да.“
„Добре. Дай ми знак, когато завземете последния катапулт.“
„Разбира се.“
— Как се справят? — попита Лелдорин. Вълнение стягаше гърлото на младия стрелец.
— Ще бъдат готови в уреченото време — отвърна Гарион.
— Как смятате, милорд? — обърна се Мандорален към Барак. — Моментът не е ли подходящ да изберем няколко дебели дървета — ще ги използваме като таран, за да разбием градските порти.
— Аз ще се справя с портата — заяви твърдо Гарион.
Барак го погледна.
— Искаш да кажеш, че ще… — Той направи жест с огромната си ръка.
Гарион кимна.
— Това едва ли е подходящо точно сега, Гарион — възпротиви се Барак.
— Подходящо ли?
— Има си начини, по които трябва да се вършат нещата. Градските порти се разбиват с таран.
— Докато онези отвътре заливат с кипящ катран хората, опитващи се да нахлуят в града?
— Това е част от риска — обясни Барак. — Без малко опасност битката въобще не е толкова забавна.
Хетар тихо се засмя.
— Мразя да вървя срещу традицията — рече Гарион, — но няма да позволя десетки хора да бъдат избити заради някакъв стар обичай.
Над широкото открито пространство между гората и високите стени на Ярвиксхолм се стелеше гъста мъгла, проблясваща на лунната светлина. Далеч на изток първото бледо сияние на настъпващата зора обагри кадифеното небе. По бойниците в укрепленията на града горяха алени факли. Гарион виждаше в светлината им десетки въоръжени мъже.
— На какво разстояние от портата трябва да бъдеш, за да я разбиеш? — прошепна Силк на Гарион.
— Колкото по-близо, толкова по-добре — отвърна Гарион.
— Хубаво. Тогава ще трябва малко да се приближим. Мъглата и високата трева ще ни помогнат.
— Идвам с вас — заяви Барак. — Дали разбиването на портите ще вдигне прекалено силен шум?
— Вероятно — отговори му Гарион.
Грамадният мъж се обърна към Хетар и Мандорален.
— Приемете това като сигнал. Щом Гарион избие портата, нападате.
Хетар кимна.
Гарион пое дълбоко дъх и каза:
— Добре. Да тръгваме.
Леко приведени, тримата поеха през откритото поле към града.
Приближиха се на стотина метра от портата и клекнаха във високата трева.
„Гарион. — Мисълта на Дурник долетя заедно с усилващата се светлина — Завзехме всички катапулти“.
„Виждате ли вече тези на северните скали?“
„Още няколко минути.“
„Кажи на Брендиг да започне веднага щом стане достатъчно светло и успее да ги различава.“
Зачакаха. Небето на изток бавно изсветляваше. И изведнъж се разнесоха десетки последователни глухи звуци — идваха от отсрещната страна на града. След секунди затрещяха тежките удари на огромни скални късове, разбиващи дървени греди, чуха се уплашени викове и крясъци.