— О, да — продължи Джевълин. — Нима не се досети? Лизел измисли всичко това.
Изведнъж Гарион долови глух кънтящ звук, който бързо се усили. След миг до него съвсем ясно достигна гласът на Се’Недра.
„Гарион! — извика тя, обзета от непоносима болка. — Гарион, прибирай се у дома незабавно! Някой е откраднал бебето ни!“
20.
Поулгара погледна критично Гарион. Двамата стояха на една открита поляна, разположена високо над все още горящия Ярвиксхолм. Бледата светлина на зората вече заличаваше звездите по небето.
— Перата на крилата ти са много къси — каза му тя.
Гарион ги удължи.
— Така е по-добре — рече тя. След това погледът й стана напрегнат, тялото й засия с потрепваща светлина и вълшебницата се преобрази в сокол. — Тези твърди пера никога не са ми харесвали — измърмори тя и изтрака с извития си клюн. След това погледна Гарион с гневните си златисти очи. — Опитай се да запомниш всичко, което вече ти казах, скъпи. Няма да летим много високо при първия ти полет. — Вълшебницата разпери криле, пристъпи напред, отпускайки тежестта на тялото върху краката си, завършващи с остри нокти, и след това без никакво усилие се вдигна във въздуха.
Гарион се опита да повтори движенията й, но се заби в тревата с клюна напред.
Поулгара се спусна надолу.
— Трябва да използваш и опашката си, Гарион — поучи го тя. — Крилата дават сила, но опашката определя посоката. Опитай пак.
Вторият опит бе малко по-успешен. Гарион прелетя около петдесет метра, преди да се удари в едно дърво.
— Много добре, скъпи. Просто се опитай да имаш предвид накъде летиш.
Гарион разтърси глава и направи опит да премахне пищенето в ушите си и да прогони светлите петна пред очите си.
— Оправи перата си, скъпи, и да опитаме пак.
— Ще ми бъдат необходими месеци, докато науча това, лельо Поул. Няма ли да стане по-бързо, ако отплаваме за Рива с „Морска птица“?
— Не, скъпи — отговори непоколебимо тя. — Просто се нуждаеш от малко упражнения, това е всичко.
Третият му опит бе много по-успешен. Младият крал започна да схваща начина на взаимодействие между крилата и опашката, но все още се чувстваше непохватен, струваше му се, че движи прекалено много краката си във въздуха, без това да дава някакъв резултат.
— Гарион, не се противопоставяй на инстинкта си да се носиш по въздуха. Остави вятъра да те повдигне.
Направиха няколко кръга над поляната, окъпана от лъчезарната светлина на зората. Гарион виждаше черния дим, издигащ се от града, и опожарените корабостроителници на пристанището. Когато увереността му нарасна, той започна да усеща бурно въодушевление. Хладният утринен въздух, промъкващ се в перата му, го опияняваше. Преобразеният на птица ривански крал откри, че може да се вдига по-високо и по-високо без никакви усилия. До момента, когато слънцето се показа изцяло на хоризонта, въздухът вече не беше негов враг. Гарион започна да си служи с лекота със стотиците дребни мускулчета, необходими за възможно най-голяма ефективност на перата.
Белгарат се спусна към тях заедно с Дурник, който го следваше съвсем отблизо.
— Как се справя? — обърна се свирепо изглеждащият сокол към Поулгара.
— Вече е почти готов, татко.
— Добре. Остави го да се упражнява още петнадесетина минути и след това тръгваме. Над езерото ей там се издига стълб топъл въздух. Това винаги улеснява нещата. — Вълшебникът наклони едното си крило, обърна се и отлетя, описвайки дълга, съвършена дъга.
— Наистина е прекрасно, Поул — каза Дурник — Трябваше да се науча да го правя още преди години.
Когато навлязоха в стълба от въздух, издигащ се от повърхността на топлите води на езерото, Гарион научи тайната как да се носи в простора, без да полага никакви усилия. Разтворил неподвижно крилата си, той остави въздуха да го издига все по-нагоре и по-нагоре. Сега Ярвиксхолм изглеждаше като селце, нарисувана в детска книжка, Пристанището му гъмжеше от мънички корабчета, хълмовете и горите изглеждаха яркозелени в светлината на утринното слънце. Морето беше лазурно, а белият сняг по високите върхари блестеше толкова ярко, че го заболяха очите.
— Как мислиш — на каква височина летим? — дочу Гарион думите на Дурник, отправени към Белгарат.
— На няколко хиляди стъпки.
— Донякъде прилича на плуване в морето, нали? Всъщност няма значение колко дълбока е водата, защото бездруго използваш само нейната повърхност.
— Никога не съм го разглеждал по този начин. — Белгарат погледна към леля Поул. — Според мен вече сме набрали необходимата височина — каза той с пронизителния писък на сокола. — Да тръгваме към Рива.