— Разбира се, Поулгара — отвърна закръглената кралица на Сендария.
— А ти — твърдо каза леля Поул на Еранд, който тъкмо идваше по коридора, — искам да стоиш в кралските покои. И да слушаш Лайла.
— Но… — понечи да възрази момчето.
— Никакво „но“, Еранд. Онова, което трябва да направим, може да се окаже опасно. Все още не си учил достатъчно, за да го разбереш.
— Добре, Поулгара — въздъхна безутешно Еранд.
Кълбото на Алдур върху дръжката на огромния меч теглеше Гарион напред. Кралят на Рива вървеше по невидимите следи на похитителя, отвлякъл неговия син. Приятелите му го следваха по петите.
— Като че ли иска да се насочи към планините — отбеляза Гарион. — Мислех, че следата ще ни отведе долу в града.
— Не мисли, Гарион — прекъсна го Поулгара. — Просто върви там, където те води Кълбото.
Следата прекосяваше стръмната поляна, която се издигаше над Цитаделата, и след това продължаваше в гората, където Гарион и Се’Недра често се разхождаха по време на излетите си през лятото.
— Сигурни ли сте, че Кълбото знае какво прави? — попита Гарион, докато с мъка си проправяше път през гъстия храсталак. — Изобщо няма пътека. Струва ми се, че никой не е минавал оттук.
— Кълбото върви по някаква следа, Гарион — увери го Белгарат. — Просто го следвай.
Близо цял час те упорито си пробиваха път през гъстите шубраци. Изведнъж ято яребици изхвръкна изпод краката на Гарион, разнесе се оглушителен плясък на птичи криле.
— Ще трябва да запомня това място — рече Брин на Кайл. — Ловуването тук може да се окаже твърде успешно.
— В момента преследваме друг дивеч. Съсредоточи се върху работата си.
Най-сетне излязоха от гората и Гарион погледна нагоре към стръмната, осеяна с камъни поляна, простираща се зад последните дървета.
— Има ли някакъв проход през тези планини? — попита той.
— Да, наляво от ей онзи връх — отвърна Брин и посочи. — Минавам по него, когато ходя на лов за елени. Пастирите прекарват стадата си оттук на път за долините във вътрешността на острова.
— А също и пастирките — добави сухо Вердан. — Понякога дивечът, който преследва брат ми, няма рога.
Брин хвърли бърз, притеснен поглед към Поулгара. Гъста руменина бавно заля страните му.
— Винаги съм харесвал пастирките — отбеляза Белгарат с мил глас. — В повечето случаи са нежни, отзивчиви момичета. Освен това често са самотни, нали, Брин?
— Стига, татко — строго каза вълшебницата.
Докато преминат през прохода и след това прекосят зелените ливади, простиращи се в скритите долини между планинските възвишения, денят почти измина.
Слънцето вече се бе спуснало ниско над блестящата повърхност на морето, когато излязоха на един хребет, покрит с грамадни камъни, а след това поеха надолу по дългия каменист склон към скалите и разпенените вълни, които се разбиваха в западния бряг.
— Възможно ли е кораб да хвърли котва от тази страна на острова? — обърна се Гарион към Кайл, докато се спускаха по склона.
Кайл, запъхтян от дългия и мъчителен път през планините, избърса плувналото сив пот лице с ръкав.
— Има няколко места, където това е възможно, Белгарион — ако моряците са умели и знаят какво да предприемат. Акостирането е трудно и опасно, но все пак е възможно.
Сърцето на Гарион се сви.
— Значи може и да се е измъкнал? — попита той.
— Изпратих кораби в тази част от крайбрежието, Белгарион — каза Кайл и посочи морето. — Направих го веднага щом открихме, че принцът е похитен. Единствено ако някой е в състояние да лети, би могъл да измине целия път през острова, да се добере до този бряг за достатъчно кратко време и след това да отплава преди нашите кораби да стигнат тук.
— Значи ще го пипнем — възкликна неудържимият Брин и започна да претърсва с опитното око на ловец осеяния с камъни склон.
— Почакай малко — прекъсна го рязко Дурник, вдигна глава и подуши вятъра откъм брега. — Пред нас има някой.
— Какво? — възкликна Гарион, обзет от внезапна възбуда.
— Долових миризма на човек, който не се къпе редовно.
По лицето на Белгарат се изписа напрежение.
— Поул — рече той, — защо не хвърлиш един бърз поглед?
Вълшебницата рязко кимна, напрегна се и челото и се набръчка. Гарион долови у нея прилив на гняв, след това чу израза, който леля Поул прошепна наум, докато изучаваше празната наглед местност пред тях.
— Череки — тихо каза тя след миг. — Десетина. Крият се зад онези обли скали. Наблюдават ни и замислят да устроят засада.