Интермедия
Разказът на Бард
(II)
„Казвам ви, че тъй на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние.“
„А в упорството си и непокаяното си сърце трупаш на себе си гняв за деня на гнева, когато ще се открие праведната съдба от Бога.“
„Когато западният вятър духаше най-силно, той изгасяше свещта на паянтовото писалище, което му бяха дали монасите. Един от краката на писалището бе по-къс от останалите. Или пък другите три бяха по-дълги — той не можеше да реши кое от двете. Преди няколко седмици бе сложил парче дърво под късия крак, но монасите го бяха махнали, сигурно когато са чистили пода. Старецът седеше на бюрото, подпрял брадичката си с ръка. Очите му бяха полузатворени. От мястото, където седеше, чуваше песнопението от катедралата в Руен. Гласът на свещеника се издигаше и спускаше…“
Гласът на свещеника се издигаше и спускаше като океанските вълни и като полята с царевица на летния норвежки бриз. Ехото вибрираше във въздуха под сводестия таван. Слънцето блестеше през прозореца, образувайки горещи, коси колони от светлина. Свещениците притихнаха. Някой се изкашля. След това, някъде от далечния край на църквата, запяха хористите. Нежната красота на тяхната песен бе сладострастна. Нито един от нас не разбираше думите, но въпреки това разбирахме песента. Не мога да обясня по-добре. Вдишвах непознатата миризма на тамян, едновременно сладка и горчива. Изведнъж високият глас на младо момче изпълни църквата и докосна нещо дълбоко в мен. Спомних си момчето, чиято глава бях отсякъл с един удар, спомних си кръвта, която шурна като фонтан. Мъжете около мен се бяха разсмели. Но тук, в църквата на Руен, ми бе трудно отново да изпитам гордост от това, което бях направил.
Крал Олав седеше на твърдата дървена пейка и мълчеше, скрил лицето си в ръце. Предишната вечер той бе споделил с мен, че му липсва майка му Аста. Бяха изминали много години от последния път, когато я бе видял. Дали тя бе още жива? Дали бе родила още деца? Олав бе още момче, когато я бе прегърнал за сбогом и бе заминал на първата си експедиция. Сега бе зрял мъж. Крал. На връщане от църквата Олав бе мълчалив и замислен. Няколко пъти се опитах да започна разговор, но той ми отговаряше кратко и без интерес. Оттегли се в покоите си, без да ми продума. След като го изпратих с поглед, поех към библиотеката на херцога. Баща ми ме бе научил да чета и пиша руни, а повечето пергаменти в библиотеката на херцога бяха изписани на старонорвежки. Винаги съм обичал да слушам песни и да чета текстове.
Както винаги, египтянинът Асим бе в библиотеката. Наричахме го Мъдрецът. Той ме изпълваше с безпокойство. Въпреки че се бях сражавал с много мъже, по-едри и по-силни от него, аз знаех, че малкият египтянин бе десет пъти по-опасен от всеки един от тях. Той имаше мъдростта на много богове и способностите на магьосник. Това бях разбрал по време на пътуването ни на борда на „Морски орел“.
Асим погледна към мен. Седеше зад едно писалище с перо в ръка. Пред него имаше свитък от материала, който наричат папирус, както и нов, блестящо бял пергамент, върху който той пишеше.
— Беше на църква? — попита ме той.
Дрехите ми още миришеха на тамян. За краткото време, през което той бе наш затворник, Асим бе научил езика ни. На кораба бе прекарал много време в компанията на кормчиите и се бе образовал по навигация и корабоплаване. Познаваше всички звезди в небето и веднъж ми бе посочил leidarstjarna, северната звезда, която на неговия език имаше друго име.
— Църквата е красив храм — каза Асим.
— Какво пишеш? — попитах го аз и кимнах към свитъка.
Асим ми махна да се приближа. Поколебах се, преди да седна на стола до него.
Той рече:
— Твоят крал ми разреши да препиша текста, който бе погребан заедно със Свещения.
— Наистина ли разбираш тези странни, древни символи? — попитах го аз.
Асим се засмя.
— Знам много езици — отвърна той. — Когато бях на пет години, говорех не само майчиния си език, но и иврит и арамейски. По-късно научих гръцки и латински и още много други езици. А сега изучавам твоя език! Млади човече — Асим сложи ръка на рамото ми, — без език човек е нищо. С език, светът е негов.
Мумията и ковчегът бяха положени в един параклис близо до Руен. Десетима слуги на Олав охраняваха параклиса ден и нощ. Много викинги бяха отплавали за вкъщи, корабите им бяха натоварени със съкровища. Други останаха в Руен с краля. Всяка сутрин Асим изминаваше пеша разстоянието от двореца на херцога до параклиса, за да се увери, че всичко е наред. Съкровищата от гробницата все още бяха в трюма на нашия кораб в пристанището, опаковани и добре охранявани. Но дори най-алчният и глупав крадец в Нормандия не би посмял да открадне нещо от нас — дори ако знаеше за съкровищата, които бяха скрити в корабите ни. Кралят бе потаен. Реликвата притежаваше толкова огромна свещена сила, че никой не биваше да узнава за нашето нападение и за това, което бяхме взели. Олав забрани да бъдат съчинявани песни за приключенията ни в Египет. Аз напомних на краля, че езиците на хората ни нямаше как да не се развържат по кръчмите и в компанията на жени, но Олав не се безпокоеше.