Ноктите на болката започват да се отдръпват. Лекарствата ме обвиват в еуфорично чувство на блаженство. В главата ми кънти „Je crois entendre encore“ на Бизе.
След като намират счупването и ме качват на носилката, аз виждам двамата араби.
Единият е с гръб към мен и ръцете му са в белезници.
Другият лежи мъртъв в локва от кръв.
Затрудняват се при свалянето на носилката по спираловидното стълбище. Успяват да я вдигнат над перилата. След като най-накрая стигаме приземния етаж, те пускат колелата на носилката да паднат и ме избутват през вратата на антикварния магазин и надолу по уличката, на края на която чакат всички полицейски коли и линейката. Ято гълъби отлита шумно към небето. Усещам студен вятър по лицето си. Някъде наблизо започва да бие църковна камбана.
3.
Прекарвам следващите двадесет и четири часа в болница, възстановявайки се от преживяното в приятен, упоен ступор. Докторите са сложили гипс на крака ми. За щастие, счупването не е толкова сериозно, колкото ме бе накарала да си помисля болката.
В коридора пред стаята ми стоят двама въоръжени полицаи.
Ято скучни младоци от полицията се изреждат до леглото ми да ме разпитват. Всичките изглеждат напълно еднакво. Имената им са еднакви. Задават едни и същи въпроси. Изглежда всеки един отдел на полицията и разузнаването е изпратил свой собствен детектив инспектор, който идва при мен оборудван с преводач, камера и забележителна липса на разбиране как нещо толкова скучно като стари пергаменти и документи може да накара някого да убива.
Казвам им всичко, което знам.
4.
На следващия ден идва да ме посети професор Лайлуърт. Изглежда като някой богат чичо, пристигнал в Италия от имението си в английската провинция, облечен в безупречните си палто и шапка.
Отнема ми два часа да му разкажа всичко, което се случи, след като Обществото ме изпрати в института „Шимър“. Когато споменавам колекцията „Левински“, лицето му засиява. Казва ми, че току-що е наел една прекрасна дама, която ще може да ми помогне. Лора Кошерханс е историк и учен с докторат от Йейл. Преди да бъде изкушена от офертата на Обществото да стане главен изследовател на ръкописи в централата на Обществото в Лондон, тя е била най-способният детектив по ръкописите в Библиотеката на конгреса във Вашингтон.
След като професор Лайлуърт си тръгва, аз се унасям. Спя около два часа. Събужда ме звъненето на мобилния телефон, който ми остави професорът.
Гласът на Лора Кошерханс звучи малко носов по телефона, по един типично американски начин, но в него има нещо нежно и очарователно.
— Разбира се, че ще намерим колекцията „Левински“ — казва тя след първите няколко реплики, които си разменяме.
— Но как можете да сте толкова сигурна?
— Проблемът на хората, които никога не намират това, което търсят, е, че не търсят достатъчно упорито.
Жена по моя вкус.
Лора ми казва, че много от съкровищата, скрити в частни колекции из целия свят, са неизвестни на учените и следователно съществуват много неизвестни и непознати ръкописи с огромна културна и историческа стойност.
— Как ще търсите колекция, която е изчезнала?
— Предполагам по същия начин, по който вие търсите неща. С интелект и въображение. И ако е необходимо, с подкупи — добавя тя, смеейки се.
Смехът й е прекрасен.
— Откъде ще започнете?
— Дрезден. А след това държавните архиви в Берлин.
Оставам в леглото още няколко дни, докато кракът ми почива.
Изписват ме с две патерици, за които си плащам, и с крак, опакован в гипс.
Островът на монасите
Норвегия
1.
Кълба мъгла настъпват от морето и се търкалят по назъбената земя. Трудно ми е да си представя, че някъде високо над нас грее слънце.
През въртящата се мъгла зървам квадратна каменна кула, издигаща се от развалините на абатството като гневен пръст.
Аз съм се подпрял на патериците си пред временните казарми, построени между абатството и вълнолома. Няколко седмици изминаха откакто се върнах от Италия. Счупеният ми крак е почти зараснал, а временното ми отстраняване от работа е отменено. Разследващата комисия заключи, с доста резерви и под значителен политически натиск, че моето провинение (разкопаването на гробницата в абатството „Лис“) няма да ми струва работата.
Вече две седмици работим ден и нощ върху подготовката на разкопките. Излъгахме жителите на Селя и местните строителни работници, които построиха казармите, че възстановяваме развалините на църквата „Св. Албан“.