Спомням си как, когато бях малък, разкъсвах опаковъчната хартия на коледните си подаръци с малките си, бели пръсти, докато тялото ми се тресеше от вълнение при мисълта, че именно този подарък ще бъде по-добър и по-изненадващ, отколкото всички останали, които бях получил.
Когато пропълзявам в дупката и вдигам фенера над главата си, аз най-накрая получавам своя подарък.
Астрид ми подава патериците през отвора. Тихо е. Изправям се и изтупвам праха от коленете си. Останал без дъх, поглеждам надолу — намирам се на върха на стълбище.
Нищо, абсолютно нищо не ни бе подготвило за това, което ни чакаше отвъд стената.
Пещерата
1.
В полумрака добивам известна представа за размера на гробницата. Две редици колони от гранит хвърлят сенки върху стените. Брада от мъх и корени се подава от цепнатина в скалата. Лек полъх изправя косъмчетата по ръката ми.
Вековете мрак отстъпват пред лъчите на фенерите в ръцете на хората, които пропълзяват през дупката след мен.
Камерата е пълна с египетски съкровища.
Под пластовете мръсотия, прах и паяжини лежат прекрасни антики. Ковчежета, урни, сандъци. Злато, сребро и скъпоценни камъни. Свещници. Чинии. Лампи. Стенописи. Орнаменти. Скиптри. Бижута. Диаманти. Рубини. Сапфири. Изумруди.
Статуи на египетски богове и фараони стоят в редица на пода в една от страничните стаички, сякаш чакат търпеливо някой да се поклони пред тях. Разпознавам повечето. Анубис. Тутмос. Аменхотеп. Рамзес. Хор. Акхенатен. Тот.
В екстаз съм. Сълзите напират.
Някой ме потупва по рамото. Прехапвам устната си, опирайки ръка на колоната до стълбите. Гладката повърхност е леденостудена. Толкова съм превъзбуден, че дълго време стоя неподвижно, облегнат на патериците, взрян в нищото.
Астрид пропълзява през отвора в стената зад мен.
— Господи боже! — възкликва.
Точно като мен, тя дълго стои напълно неподвижно, зяпнала с отворена уста съкровищата, лежащи в слабо осветената камера.
Около хиляда години тази погребална камера бе останала скрита зад тонове гранит, зад стената, която бе толкова дебела, сякаш бе част от самата планина.
2.
Бавно и внимателно аз оставям патериците на пода и слизам надолу по стълбите. Другите ме следват със своите фенери, лампи и възклицания.
Два плинта са издълбани в скалата по средата на петоъгълната стая.
Един от тях е празен.
Върху другия лежи мощехранителницата на Олав — ковчегът на свети Олав.
Без да продумам, аз се обръщам и поглеждам Астрид в очите. Устните й треперят.
Приближавам се до мощехранителницата с благоговение. Мисля си за всичките кодове, уловки и диверсии, благодарение на които ковчегът бе останал недокоснат от човешка ръка повече от хиляда години. Спирам. Прехвърлям лявата си патерица в дясната ръка и внимателно избърсвам дебелия слой прах.
Повдигаме външния ковчег, който е без дъно и служи като черупка на същинския, сребърен ковчег.
Сребърните дръжки на дървения ковчег са почернели от времето под пластовете прах. Сребърният ковчег е украсен със злато и скъпоценни камъни.
Формата на ковчега е точно такава, каквато я помня от рисунките по учебниците по история. Той е дълъг два метра и е висок и широк около метър. Капакът има формата на покрив; фронтоните са издължени и наподобяват драконови глави.
Дълго време стоя неподвижно и се възхищавам на мощехранителницата на Олав.
Когато почистят и реставрират ковчега, той ще бъде известен по целия свят. Негови снимки ще се появят по всички телевизии, от САЩ до Австралия, от Япония до Буркина Фасо. Ще краси заглавните страници на „Нюзуик“ и „Ел Паис“. Откриването на мощехранителницата, съдържаща останките на викингския крал светец, ще се превърне в археологическа сензация.
Още и още колеги се трупат зад нас. Всички говорят шепнешком, сякаш са в църква.
— Кивотът на завета! — възкликва някой.
— Не е! — излайвам аз. — Това е мощехранителницата на Олав!
Някой избухва в развълнуван смях.
Очите ми се преместват от мощехранителницата на празния каменен плинт до нея.
Плинтът на мумията? Но къде е ковчегът?
Докуцуквам до една от страничните стаи. Тук върху един плинт лежат два по-малки ковчега.