Един от мъжете на бара не може да откъсне очи от мен. Несъмнено се чуди защо жена като Лора е в компанията на дрипав бледолик изрод като мен. Или е един от агентите на шейха, изпратен да ме наглежда.
Прочиствам гърлото си и питам Лора дали е почувствала, че някой… ами че някой я е следил, докато е издирвала колекцията на Левински.
Тя се засмива.
— Страхувам се, че животът ми не е толкова драматичен.
Смехът й гъделичка нещо дълбоко в мен.
— Не си видяла един и същи човек на няколко различни места? Никой не те е следил с очи? Или поне по-дълго, отколкото по принцип — добавям аз с усмивка.
— Не, за съжаление — кикоти се тя. — Всъщност имаше един интернет техник в националния архив в Берлин. Но не е мой тип.
Мъжът, който ни гледа, изглежда като арабин. Определено има нужда да се обръсне. Когато очите му срещат моите за четвърти път, той допива питието си и си тръгва.
Не след дълго двамата с Лора изчерпваме темите за разговор. Взимаме асансьора до третия етаж. Докато крачим по коридора, аз си играя с мисълта, че сме любовници на път да прекарат дълга нощ в леглото.
Точно по средата между стая 3532 и стая 3534 Лора ми казва лека нощ и ме прегръща.
Няколко минути стоя неподвижно, загледан през прозореца на стаята си. След това се мушвам между хладните, твърди чаршафи. Чувствам се като писмо, пъхнато в плик, който е твърде малък за него.
Трябват ми няколко часа, за да заспя.
2.
Докато е била служител в библиотеката на Конгреса, Лора е работила в отдела „Редки книги и специални колекции“. Едно от нейните задължения е било да участва в проекта по допълване, каталогизиране и описване на историческо-културната колекция „Кислак“, съдържаща повече от четири хиляди редки книги, карти, документи, писма, картини и предмети на изкуството от американската история.
В някои страни обикновените хора нямат достъп до историческите колекции. В Америка е точно обратното. Библиотеката на Конгреса разполага с цели двадесет и две читални за научни изследователи, студенти и просто любопитни граждани.
Лора ми помага да се регистрирам и да премина благополучно през охраната на сградата „Джеймс Мадисън“ — няколко изпълнени с напрежение секунди охранителите се чудят дали патериците ми могат да бъдат превърнати в смъртоносни оръжия.
След това двамата с Лора тръгваме по един подземен тунел, който ни извежда в сградата „Томас Джеферсън“ и читалнята, копие на Залата на независимостта във Филаделфия, където е подписана Декларацията за независимост на САЩ.
По пътя срещаме поне една дузина бивши колеги на Лора. Те се поздравяват щастливо, прегръщат се и си разменят комплименти. Някои поглеждат любопитно към мен, чудейки се кой съм. Лора ме представя като един от водещите европейски археолози. Лично аз се чувствам повече като нещо, избягало от цирка.
Свикнал съм хората да ме зяпат. Кожата ми, косата ми, всичко е бяло. Когато бях малък, децата ме наричаха Isbjorn, което е норвежката дума за бяла мечка. Възрастните са по-внимателни. Но в погледите им виждам всичко, което си мислят за мен.
Обикновено, за да изнесеш книги или ръкописи от библиотеката, трябва да попълниш няколко молби и формуляри. Но колекцията „Левински“ е толкова нова, че още не е каталогизирана. Така че Лора ни е уговорила среща с куратора, Миранда Картрайт.
Миранда е висока, закръглена и с огненочервена коса. Тя е от онези жени, които винаги са мили, внимателни и чистосърдечни, но в същото време притежават прекрасно чувство за хумор.
Точно като мен тя е свикнала хората да я зяпат.
Свикнала е с мълчанието и с неизпълнените обещания. Свикнала е да я пренебрегват и забравят, свикнала е да стои отстрани, докато другите деца се смеят и си играят весело и щастливо. Казват, че тези неща се преодоляват с възрастта. Но, разбира се, това не е така. Миранда не е споделяла с никого, че всяка нощ заспива обляна в сълзи. С никого не е споделяла колко често е седяла гола във ваната, стискайки бръснарско ножче, готова да се избави от мъката с един бърз разрез. В нея аз виждам себе си. Тя е точно като мен. Крие омразата, която чувства към себе си, под дебел слой духовитост. Разбира се, освен това е изключително наблюдателна. Чувствителните хора могат почти да четат мисли. Така че когато стиска ръката ми, усмивката й е различна, пълна с топлина и истинска емпатия. С едва доловимо кимване тя ми показва, че споделя болезненото ми детство и ниското ми самочувствие.