— Добре дошли във Вашингтон — казва тя с усмивка, чиято дълбочина разбирам единствено аз.
Миранда ни обяснява, че библиотеката получила колекцията „Левински“ в началото на миналото лято, но нейното каталогизиране и описване е започнало едва след Великден. Колекцията съдържа голям брой оригинални произведения от периода петнадесети-осемнадесети век, но също така и ръкописи, писма и книги от Средновековието.
Питам Миранда дали е запозната с писмо от началото на шестнадесети век, което Бартоломей Колумб донесъл в Европа от Карибите.
— Някъде в писмото най-вероятно има изписани три символа: анкх, руна на Тир и кръст. Освен това текстът е неразбираем, защото е кодиран.
— Колко интересно! — възкликва Миранда. — Но за съжаление, не. Опасявам се, че за подобни неща тук можем само да си мечтаем.
3.
Отваряме дървените сандъци, съдържащи открадната колекция на Максимилиан фон Левински; книгите са подредени много внимателно, покрити са със стърготини и смачкани на топка страници от вестници, в които пише, че Германия се подготвя за бляскавото си бъдеще.
Разлистваме дебели, тежки книги, които миришат на прах и забравени идеи.
Преглеждаме фолианти и подвързани с кожа книги с екзотични имена и дати, изписани на библиографските им карета.
Изследваме крехки протоколи и палеографии, творби от зората на печатарството — книги с проповеди, каталози, карти, писма и енциклопедии.
Но не намираме писмото от пазителите.
След като приключваме работата си в библиотеката на Конгреса, Лора си хваща такси и се връща в хотела, а Миранда се прибира вкъщи.
Аз, от друга страна, получавам призовка от ФБР.
Това бе уредено от Ранхилд. Когато й се обадих от летище „Гардермоен“ и й казах, че заминавам за САЩ, тя настоя да потърся защитата на американската полиция.
Когато бях малък, често седях сам вкъщи и играех шах със себе си, докато другите деца играеха навън. Понякога успявах да убедя някой друг отшелник да играе шах с мен, някое друго самотно момче, отхвърлено от групата. Винаги печелех и затова след време спрях да ги каня. Или може би затова те спряха да идват. Шахът изисква способността да мислиш няколко хода напред, въпреки че не знаеш как твоят опонент ще реагира. Всеки играч на шах знае, че несигурният опонент бързо губи своята концентрация.
Агентът на ФБР, който ме разпитва, е скептично настроен и стресиран. Носи купчина факсове от Интерпол. Чете за трите убийства. За драмата със заложници в Рим. От време на време ме поглежда с раздразнение, сякаш не може да проумее от къде на къде един късоглед албинос от Норвегия се е превърнал в негов проблем.
Гледам го, когато той не ме гледа. Всеки път, когато преглъща, адамовата му ябълка подскача от яката до брадичката му.
Най-накрая казвам вълшебните думички:
— Най-вероятно са ислямски терористи.
Бързият подскок на адамовата му ябълка ми казва, че съм уцелил в десетката. Той набира думите ми в компютъра си. Те ще чакат там като бомба със закъснител.
Агентът на ФБР с неохота ми дава аларма, състояща се от GPS предавател и паникбутон. Обяснява ми как работи, но говори толкова бързо, че не успявам да разбера дали алармата уведомява ФБР, шерифството или вашингтонската полиция. Но съм убеден, че когато натисна бутона, някой ще дойде много бързо.
Тази вечер с Лора отиваме да вечеряме в един от най-модерните вегетариански ресторанти във Вашингтон. Сервитьорът очевидно се упражнява за роля на статуя от гранит. Лора е поразена от идеята за зеленчуци, преструващи се на месо. Казва, че имат забавен вкус. Аз избирам ястие от аспержи, които не се преструват на нищо друго, освен на варени аспержи. Пием калифорнийско вино и скъпа минерална вода.
През прозореца виждам черна кола със затъмнени прозорци, паркирана от другата страна на улицата. Не мога да се отърва от мисълта, че в нея седи някой и ни наблюдава през бинокъл. Може би дори ни снима с дигитален фотоапарат. Така че се усмихвам и му махам. Лора ме пита с кого флиртувам.
— Със собственото си отражение — отвръщам аз.
Един час по-късно, когато излизаме от ресторанта, колата все още е там.