— Не ти вярвам.
— Сира Магнус имаше нужда от пари. Е, може би не лично той, а църквата му. Нов орган. Нови стенописи. Сира Магнус искаше да ни продаде кодекса.
— Все още не ти вярвам.
— През годините Сира Магнус е попадал на много редки исландски ръкописи и документи, които после е продавал на шейха. Досега нито един от тях не е бил с особена историческа или финансова стойност. Но как иначе според теб един свещеник би могъл да си позволи да кара BMW 4×4?
— Не мисля, че е използвал парите за себе си — продължава Стюарт. — Въпреки че си е купил скъпа кола. Мисля, че е използвал парите главно за църквата, за изследователска работа, за паството си и за приятелите на Снорастофа. И може би го е правил, защото му се е струвало по-вълнуващо, отколкото да дарява ръкописите на института.
Мълча.
— Запознах се със Сира Магнус в края на деветдесетте — казва Стюарт. — Срещнахме се на конференция в Барселона, посветена на разпространението и значението на минускулите в средновековните ръкописи. Харесвах го…
— Ти го уби!
— Няколко месеца по-късно се свърза с мен. Беше попаднал на ръкописи, които смяташе, че ще искам да видя. Трябва да е знаел, че работя за шейха. Така започна всичко.
Той поглежда в краката си.
— Това, което доведе до смъртта на Сира, бе фактът, че той се разколеба. Осъзна, че ще премине границата, продавайки нещо толкова рядко като Кодекса на Снори. Така че се отказа. Тогава ти се е обадил. Имал е нужда от подкрепа. Бил е отчаян. Когато ти му отиде на гости в Рейкхолт, той вече се бе отказал от сделката. Беше се отказал от всичко.
— Но все пак се страхуваше от вас.
— Сира Магнус знаеше, че бяхме на път. Знаеше и какво искахме. Каза ни, че кодексът вече не е в него. Че ти си го взел, за да го занесеш в института.
— И затова го уби?
— Умря от инфаркт. Прочети доклада на патолога.
— Държал си главата му под водата!
— Това беше Хасан. В природата му е да прави подобни неща. Имаше разрешение да предложи на Сира огромна сума пари. Но той отказа. Хасан трябваше да, как да кажа, трябваше да го убеди. Хасан възприема работата си много сериозно. Но никой не е убивал Сира Магнус. Да, Хасан го принуди да ни каже къде е скрил кодекса, но не го уби. Поне не нарочно. Въпреки че Магнус умря в ръцете му.
Оставям това жалко оправдание да виси във въздуха между нас като отвратителна миризма. Стюарт се чувства неудобно. Оставям го да се пържи. След около минута питам:
— Откъде знаеше, че двамата с Тран сме в Тингвелир?
— Хасан знаеше какво правиш, докато беше в Снорастофа. Но когато се премести в хотела в Рейкявик, за известно време загубихме следите ти. Трябваше да разследваме. Знаехме, че си се свързал с професор Тран Сигурдсон, така че позвънихме в института, преструвайки се на твои колеги. Една от секретарките ни каза къде сте.
— А в Норвегия? Там ме следвахте навсякъде.
— Това не е особено трудно, ако разполагаш с достатъчно хора. Някои от хората на шейха са работили в разузнаването. Използвахме специализирана апаратура за следене. Инфрачервени камери, GPS следене, подслушване, следене на мобилния ти телефон. Единственият ни проблем бе, че ти често зарязваше телефона си и правеше неочаквани неща. Не си лесен за следене, Бьорн.
— Открихте ме в Лом. Там нямах мобилен телефон.
— Но твоят колега Ойвинд имаше.
— Тогава защо не ме открихте в Несоден?
— Знаехме, че си там. Но не успяхме да локализираме къщата. Апаратурата ни не е толкова напреднала.
— Значи наистина съм видял теб…
— Следвахме колата ти, използвайки GPS предаватели…
— Намерих ги.
— Знаехме, че ще ги потърсиш. Така че сложихме четири предавателя в ситроена. Решихме, че ще намериш най-много два от тях. А останалите два няма да намериш никога. Така успяхме да те проследим до Рингебу.
— Където убихте свещеника и подпалихте дървената църква.
Въздъхва.
— Още един нещастен случай.
— Нещастен случай! Аз бях там. Видях какво се случи, Стюарт!
— Хората на шейха понякога действат безкомпромисно. Такива неща се случват. За съжаление. Шейхът бе бесен, когато чу за това.
— Стига глупости! Убиецът си е убиец.
— Плащат им изключително щедро, за да вършат мръсната работа на шейха.