Прекарали много години в различни норвежки колонии по източното крайбрежие и си изградили връзки с местните. Оставили рунически камъни. Много от пазителите умрели по пътя, от старост или в сражения с местните. Някои останали в колониите. Други заживели с местните. Въпреки че се родили много деца, групата на пазителите се свила до деветнадесет мъже, девет жени и осем деца.
В писмото си пазителите уведомяват архиепископа, че са решили да върнат мумията в Египет, съобразно желанието на Асим.
Двамата с Лора четем превода на писмото отново и отново. Не можем да решим откъде да продължим търсенето.
Санто Доминго е най-старият европейски град на Карибите, с население над два милиона души. Дали пътуването на пазителите е свършило там? Или са отплавали обратно към Европа? Не е ли възможно мумията все пак да се е озовала във Ватикана?
11.
Взимаме купчина книги за историята на Санто Доминго от библиотеката. И започваме да търсим.
Няколко часа по-късно се обаждам на професор Лайлуърт от Обществото за помощ. По гласа му познавам, че връзката Санто Доминго му говори нещо.
— Прочетохте ли за двореца „Миерколес“?
В мен се надига надежда. Чувал съм за легендарния дворец в Санто Доминго.
— Чувал съм, че Естебан Родригес е един доста ексцентричен мъж. Проверете го! — казва професорът.
В един справочник от 1954 г., озаглавен „Десетте най-велики дворци на света“, Лора прочита главата за двореца „Миерколес“. Той представлява ренесансова сграда с огромен двор, построена преди повече от петстотин години. Намира се в покрайнините на стария град в Санто Доминго. Според местната легенда дворецът бил построен от Христофор Колумб, което едва ли е истина, тъй като той вече е бил покойник по времето, когато е започнало строителството. Но брат му Бартоломей участвал в закупуването на земята, която тогава била в центъра на града. Днес дворецът „Миерколес“ е като оазис в центъра на един пренаселен мегаполис.
На края на главата авторът споменава рода Родригес, който притежавал двореца „Миерколес“ и ревностно защитавал миналото си. Родригес бил европейски аристократ, който придружил Бартоломей Колумб на една от неговите експедиции в новооткритите земи. Освен това авторът споменава няколко интересни теории, според които богатството на рода Родригес се дължи на загубеното съкровище на рицарите тамплиери; на това, че те били подкупени от кралица Изабела да не разкриват тайната на нейния произход; на това, че Хенри VIII финансирал строителството на двореца „Миерколес“, за да държи рода Родригес извън Европа след мистериозен скандал; и на това, че Леонардо да Винчи убедил династията Сфорца от Милано да построи двореца като част от план за установяването на аристократичен мост към Новия свят. Но истината е, че никой не знае много за историята на рода Родригес, преди те да пристигнат в Санто Доминго през шестнадесети век, да построят двореца, да се пренесат да живеят в него и да затръшнат вратите с трясък, който още отеква в историята.
„Миерколес“.
Miercoles означава сряда на испански. Думата идва от римския бог Меркурий, който в германската митология носи името Вотан (Воден, Wodinaz), а в старонорвежката — Один. Английската дума за сряда, Wednesday, идва от Wёdnes dœg, по същия начин както името на Один се появява в норвежката дума за сряда onsdag.
Дворецът „Миерколес“.
Дворецът „Сряда“.
Дворецът на Один…
Лора ми сочи черно-бяла снимка на герба на аристократичния род Родригес.
Виждам три символа, обградени от дракони, лъвове и серафими, размахващи мечове.
Анкх, руна на Тир и кръст.
Интермедия
Разказът на Бард
(III)
„Крал Олав се сражавал отчаяно. Той посякъл гореспоменатия Торгейр от Квистстад през лицето, отрязал предпазителя за носа на шлема му и разцепил главата му под очите така, че те почти изскочили.“
„Ти си от безсмъртното царство на Барбело.“
„Той се разтрепери от студ във влажната монашеска килия и се обви по-плътно с кожуха си. Потопи току-що подостреното перо в мастилото. След като слънцето се скри, той продължи да пише на светлината на две тънки свещи, които монасите сменяха всяка сутрин. Миризмата на горящия восък се смесваше с острата миризма на мастилото и уханието на риба, зеле или агнешко, която се носеше от кухнята. Понякога чуваше как монасите се смееха, което винаги извикваше усмивка на собствените му устни; по-късно той затваряше очи и слушаше пеенето им, докато се събираха за вечерня. Отвън морската мъгла бе изтрила очертанията на хоризонта, както и контурите на островите и планините. Докато здрачът пълзеше бавно към манастира, той си спомняше чувството, което го бе обзело на кораба, когато най-накрая видяха земя…“