Щраква с пръсти. Прислужница се материализира до нас с две чаши коняк върху поднос.
— Едно добро начало на деня — кани ме той.
Вдигаме чашите си. Конякът изгаря гърлото ми и се навива в стомаха ми като змия.
Той върти чашата в ръка и души букета. Тънките му ноздри трептят.
— А вие? Кой сте вие? — питам аз.
— Кой съм аз? — отвръща той с игрив, любопитен поглед. — Повечето хора могат да проследят рода си четири или пет поколения назад във времето. Но колко хора знаят каквото и да било за своите прапрапрадеди? Най-старият запазен норвежки църковен регистър е от 1623 г. Но в моята библиотека мога да проследя родословието си чак до 930 г.
— В Норвегия?
— Разбира се.
Дълго време не мога да откъсна очите си от него. Ставам все по-сигурен и по-сигурен.
Отвън бризът гали дърветата и повдига листата.
— Роден съм тук, на четвъртия етаж на двореца. Майка ми беше кубинска аристократка, прочута с красотата си и с певческия си глас. Баща ми я видял за първи път на един бал и веднага й изпратил покана за обяд. Тя дошла, разбира се. Никой не отказва покана за двореца „Миерколес“. Баща ми беше русокос, блед и синеок. Майка ми имаше лешникови очи, черна коса и златна кожа. Винаги ме е изумявало как гените на баща ми са надвили тези на майка ми. Но всеки път е било така в моя род, поне по мъжка линия. Има нещо непокорно в нас.
— Вие сте пазител!
Той изпива остатъка от коняка си на екс и затваря очи, вдишвайки дълбоко.
— Вие сте последният пазител! — възкликвам аз.
— Позволих си да се погрижа за сметката ви в хотела. Вещите и багажа ви са пренесени тук, в двореца. Наредих да ви приготвят стая в крилото за гости. Надявам се, че ще приемете поканата ми?
— Никой не отказва покана за двореца „Миерколес“.
Сядаме от двете страни на масата в центъра на стаята. Прислужници незабавно се втурват към нас, понесли топли ролца, мармалади, бъркани яйца и сирена, както и прясно изстискан портокалов сок. След като свършваме със закуската, той ме повежда по един огромен коридор. Не след дълго спираме пред двойна врата и влизаме в стая за гости, която е по-голяма от целия ми апартамент. Куфарът ми е оставен на пода по средата на стаята. Между прозорците има легло, способно да побере всяка оргия, която мога да си представя. В стаята има два апартамента, отделна тоалетна, баня и гардеробна. Тежки завеси скриват прозорците, през които най-вероятно се открива прекрасен изглед към парка. Едната стена е заета от огромна витрина, съдържаща впечатляваща колекция от книги.
Изпращам SMS на професор Лайлуърт, за да му кажа къде съм. Получавам отговор от мобилния телефон на Даян:
„Дворецът Миерколес? Щастливец! Иска ми се и аз да бях там!“
Няколко минути по-късно професорът ми отговаря:
„Това е голяма чест. Не са много хората, които са влизали в двореца «Миерколес». Поздрави на Естебан. Той е един от най-големите дарители на Обществото.“
4.
След като разопаковам багажа си и си взимам бърз душ, Естебан ме повежда на обиколка из двореца.
— Греъм Лайлуърт ви праща поздрави — казвам му.
— А, професорът! От време на време подкрепям Обществото финансово. Приятен джентълмен, наистина.
Нужен ни е повече от час, за да разгледаме всички стаи: големи и малки приемни и салони, луксозни спални и будоари, свързани помежду си с огромна паяжина от коридори. От време на време ми се налага да поседна, за да си почина. Патериците правят мазоли на дланите ми.
Чувам кларинет някъде в двореца.
Естебан се обръща към мен:
— Хиляди извинения. Синът на камериерката на съпругата ми наскоро се присъедини към духов оркестър.
Пресичаме две свързани спални, всяка обзаведена изключително луксозно и с големината на концертна зала. След това влизаме в музикална стая, където виждам пиано „Стейнуей“, обикновено пиано, спинет, орган „Хамънд В3“ и позлатена арфа. Котка, излежаваща се върху стол, се събужда при нашето влизане и ме поглежда с толкова надменен поглед, сякаш е господар на вселената.
Но Естебан Родригес пази най-изумителното нещо за финал: библиотеката.
Библиотеката на двореца „Миерколес“ заема цялото западно крило на комплекса. Тя не само съдържа десетки хиляди произведения от Ренесанса, Барока и Романтизма, но също така помещава хиляди оригинални ръкописи, свързани с европейското откриване и колонизиране на Америка от шестнадесети до двадесети век. Естебан Родригес ми показва написани на ръка писма от Христофор Колумб, адресирани до кралица Изабела и до други важни духовни лица и аристократи.